Илиaна Смилянова
Да влагаме енегията си и усилията си в нещо, което ни е по сърце, е споделена мечта. Тогава не работим, а творим, душата ни радостно пее, а онова, което влагаме чрез труда си, ни се отплаща многократно.
Случва се обаче ние самите да прекрачим здравословната граница, която отделя желанието от задължението, „искам“ от „трябва“, усилието от насилието. Насилието не над друг, а над себе си.
Когато сме в такова нездраво състояние, личността ни оглушава за посланията на душата ни и се опитва да действа сама според собствените си представи, правила и очаквания. Радостта, лекотата, удоволствието, насладата започват да напускат дните ни, а чувството за задължение остава основният ни мотиватор. И ние, игнорирайки нежеланието си, се роботизираме, втвърдяваме се, губим ценни сили и ресурси. И започваме да привличаме трудности и задължения.
Сред Цветята на Бах есенцията, която ни идва на помощ при това нехармонично състояние, е Дъб. Така я представя Едуард Бах:
„За онези, които полагат усилия и се борят силно, за да оздравеят или за да изпълнят задачите в ежедневието си. Те продължават да опитват отново и отново, дори когато случаят изглежда безнадежден. Продължават да се борят. Недоволни са от себе си, когато болестта им пречи да изпълнят задълженията си или да помогнат на другите. Смели хора, те могат да се борят срещу големи трудности, без да губят надежда и без да се отказват.“
Когато насилието измести усилието, дългът – желанието, отговорността – свободата, е нужно не да притискаме себе си все повече и повече, плащайки все по-висока, често непосилна и за тялото ни цена, а да се забавим, да се изчакаме или да се върнем назад – дотам, където сме изоставили по пътя и радостта, и лекотата. Там, където сме започнали да изневеряваме на желанието си със задължението.
Нужно е да събудим у себе си спомена за умението да се щадим, да не довеждаме себе си до предела на издръжливостта си. Нужно е да съберем сили и да се освободим от капана на вътрешната принуда, от натиска на „вътрешния насилник“, на садо-мазохистичните отношения със себе си. Нужно е да опознаваме и да ценим все повече своите възможности и граници, своите здрави и неслучайни вътрешни и външни ограничения.
За да не превърнем живота си, ежедневието си от сътрудничество в борба, от танц в маршируване, от партньорство във вътрешно робство. За да не станем насилници, които, макар и с добри намерения, черпят без усет и мяра от ресурсите си, без да се зареждат. И може би бавно, но сигурно вървят към пълното си изтощение.
А вместо това да развиваме умението да играем с радост и наслада играта на живота. Умението да се щадим, да си благодарим, да бъде милостиви към себе си. Да се помилваме.
За да открием, че така удовлетворението е по-близо, радостта и лекотата са верни наши спътници, а работата-творчество е и резултатна, и забавна. И че можем да завършваме и без да се довършваме.
