Михаела Петрова
Отправяла съм се на най-разнообразни пътешествия още от малка – чрез приказките, които ми четяха и разказваха, а после и тези, които сама четях.
Не можехме да пътуваме физически, но жадно гледахме предавания за далечни светове.
Докосвахме се до екзотични някога дестинации като Индия, например, главно чрез филмите и приказките от цял свят. В моя случай и чрез мъдростта на древно-индийското петокнижие „Панчатантра“. Неизличим е детският ми спомен за „Слонът, моя приятел“, а „Бродяга“ с Радж Капур беше филм, за който всички възрастни от моето детство говореха с вълнение. Даваха ни и други филми, продукция на Боливуд, те все пак бяха Народна република по време на детсвото ми и от тази гледна точка, филмите с музика, песни, танци и любов, не бяха сред забранените.
Ето тези спомени ме завладяха, когато посетихме двореца на последния махараджа в Майсур, сега превърнат в музей. Опитвах се да слушам екскурзовода, но вътрешната прожекция на прашасали, почти като двореца, емоционални спомени за нещо преживяно чрез кутията на телевизора и страниците на книгите, се оказа по-силна. Подобно нещо ми се случваше още от първия момент, в който стъпих на индийска земя.
Обзеха ме чувства, които нямаха общо с реалността, а с вече преживяни емоции от филми и книги. При това, не задължително свързани с Индия.
Изпитах усещането за срещата между оттегчението на Запада и непредвидимостта на Изтока, внушено от Маргарит Дюрас в „Любовникът“. Присетих се, че това не е Китай, но сетивата ни имат тази способност тотално да игнорират забележките на интелектуалното познание.
Непредвидим за мен се оказа не някой любовник, а фактът, че в Индия, 100 километра се взимат за 3 часа. (Говоря за Южна Индия). Укорявах се известно време, че трябваше да проуча предварително този факт, а не да се поставя доброволно в капана на 12-часовото друсане във възможно най-добрия за тези пътища климатизиран автобус, за да стигнем до Хампи. Там се намира впечатляващия и все още сравнително рядко посещавания храм и дворците на някогашната процъфтяваща империя Виджаянагара. За посещения е отворен едва от 15 години. А след като пристигнахме и след това отпътувахме оттам, стана ясно и защо все още не е сред най-посещаваните места, независимо че според нашите гидове и екскузоводи основателно си съперничи с най-известните Индийски храмове и всички културни паметници в околността са обявени за обекти на световно културно наследство на ЮНЕСКО.
Пътуването до него, дори и по възможно най-цивилизования начин, си е приключение и е добре да имаш известен мотив на поклонничество – дори и да е културно с лек снобски елемент. Такъв е моят случай. Признавам, че ме изкуши информацията, че Хампи е N2 в списъка на Ню Йорк Таймс за 2019 с места, които трябва да се посетят. Едва когато се върнах, прочетох, че пътуването до там е препоръчително да бъде с влак до Хоспет и оттам с автобус до Хампи. Пак е 12 часа, но предполагам, в спален вагон, би било друго.
В никакъв случай не съжалявам. И сега, когато тялото не ме боли и съм доволна, че престоят ни беше в много приятен четиризвезден хотел, мога да го препоръчам на любопитни пътешественици.
Хампи е място, което много добре илюстрира тезата, че на едно и също място, в един и същ момент, съществуват „снопове от реалности“. В коя ще прекрачиш е въпрос на осъзнат избор във всеки един момент, в който наблюдаваш и преживяваш.
За самият храм и дворците на някогашната империя ще разкажа друг път.
Сега фокусът ми е върху това, че при сблъсък с нова действителност първо преживяваме онова, което носим със себе си. В този ред на мисли, екскурзоводът ни разказваше за сцените, изографисани по стените от героическия епос „Рамаяна“, за въплъщенията на бога-маймуна Хануман, за Кришна, Вишну и други богове...
A аз „чувах“ историите на Зевс и олимпийските богове, на Один и скандинавската митология, на повечето богове и богини, свързани с политеизма на различни народи и древни племена в различни части по света.
Предполагам, причината е, че в студентските си години имах най-силен интерес към митологиите на различни народи. И като автор много съм ги ползвала като мост между историите от древността и проекцията им във взаимоотношенията ни в днешни времена. И ето какво осъзнах, докато разсеяно слушах поредната кавър версия на сложните взаимоотношения и битки за власт между боговете на политеизма и техните поданици – всъщност политеизма ражда кастовите общества и е основоположник на йерархичното подреждане на света. В тази връзка, въобще не е случайно, че, въпреки деформациите, освобождението от „вярата в боговете“ ражда просвещението и либерализма. Нещо, което в същността си е била основната идея на християнството. Но както знаем, то също е поставено в йерархичен измерител от Църквата. Което за двайсетина века е изместило фокуса от концепцията за достигане на христово съзнание. Но млъкни, сърце, както е казал поетът.
Изглежда древните истории са много силно закодирани в нашето ДНК и някак имаме подсъзнателна потребност да ги репродуцираме в обществената йерархия. Дори се разсмях на мисълта си, че днешните олигарси по свой начин възпроизвеждат тези архетипи. Така де, борба за власт, битки, крадене и подчинавяне на жени и създадане на общества от поданици. И по някое време архетипът на Шива разрушава всичко. За да създаде нещо ново.
Митологичните истории не се оказаха единствените, забили се в подсъзнанието ми. Една сутрин, когато погледнах към изгрева на слънцето над вечнозелената растителност, увенчана с върхове на палми, улових друго усещане – красота, която сякаш крие заплаха в себе си. Позволих на чувството да се разгърне. Оказа се, че гледката ми е напомнила за „Апокалипсис сега“ и подсъзнанието ми изпраща притеснителен сигнал – следващият кадър може да е на падащи бомби и бягащи местни жители през храстите.
Трябваше да си разтръскам главата, за да си спомня, че не съм в Камбоджа.
Мумбай пък събуди други чувства у моите съ-пътъшественици. Например, споменът за филма „Хотел Мумбай“ - по действителен случай за терористичната атака от 2008 г., започнала в легендарното кафе „Леополд“. То, от своя страна, е истински хит заради романа „Шантарам“. Нашият индийски гид сподели, че откакто е излязъл романа, има небивал туристически интерес от страна на австралийците към този бар-ресторант, където дори е възможно да бъде срещнат авторът Грегъри Дейвид Робъртс.
Едно от нещата, които записах в дневника си, докато чакахме полета си за Истанбул, беше:
„Скъпи Робърт Пърсиг, прав си, единственият дзен, който можеш да откриеш не само по върховете на планините, но където и да е, е този Дзен, който ти си занесъл там. Поне докато не се отърсиш от багажа, който си носиш“.
Видях ли истинската Индия, в този ред на мисли? При положение, че преживях само онова, което носех в мен? Най-вероятно не. Но, вярвайте ми, мирисах я през цялото време. За това обаче ще разкажа следващия път.
