За пътешествията и филмите в главите ни

михаела петрова
Снимка: Росица Рангелова

Отправяла съм се на най-разнообразни пътешествия още от малка – чрез приказките, които ми четяха и разказваха, а после и тези, които сама четях.

Не можехме да пътуваме физически, но жадно гледахме предавания за далечни светове.

Докосвахме се до екзотични някога дестинации като Индия, например, главно чрез филмите и приказките от цял свят. В моя случай и чрез мъдростта на древно-индийското петокнижие „Панчатантра“. Неизличим е детският ми спомен за „Слонът, моя приятел“, а „Бродяга“ с Радж Капур беше филм, за който всички възрастни от моето детство говореха с вълнение. Даваха ни и други филми, продукция на Боливуд, те все пак бяха Народна република по време на детсвото ми и от тази гледна точка, филмите с музика, песни, танци и любов, не бяха сред забранените.

Ето тези спомени ме завладяха, когато посетихме двореца на последния махараджа в Майсур, сега превърнат в музей. Опитвах се да слушам екскурзовода, но вътрешната прожекция на прашасали, почти като двореца, емоционални спомени за нещо преживяно чрез кутията на телевизора и страниците на книгите, се оказа по-силна. Подобно нещо ми се случваше още от първия момент, в който стъпих на индийска земя.

Обзеха ме чувства, които нямаха общо с реалността, а с вече преживяни емоции от филми и книги. При това, не задължително свързани с Индия.

михаела петрова
Снимка: Михаела Петрова

Изпитах усещането за срещата между оттегчението на Запада и непредвидимостта на Изтока, внушено от Маргарит Дюрас в „Любовникът“. Присетих се, че това не е Китай, но сетивата ни имат тази способност тотално да игнорират забележките на интелектуалното познание.

Непредвидим за мен се оказа не някой любовник, а фактът, че в Индия, 100 километра се взимат за 3 часа. (Говоря за Южна Индия). Укорявах се известно време, че трябваше да проуча предварително този факт, а не да се поставя доброволно в капана на 12-часовото друсане във възможно най-добрия за тези пътища климатизиран автобус, за да стигнем до Хампи. Там се намира впечатляващия и все още сравнително рядко посещавания храм и дворците на някогашната процъфтяваща империя Виджаянагара. За посещения е отворен едва от 15 години. А след като пристигнахме и след това отпътувахме оттам, стана ясно и защо все още не е сред най-посещаваните места, независимо че според нашите гидове и екскузоводи основателно си съперничи с най-известните Индийски храмове и всички културни паметници в околността са обявени за обекти на световно културно наследство на ЮНЕСКО.  

Михаела петрова
Снимка: Михаела Петрова

Пътуването до него, дори и по възможно най-цивилизования начин, си е приключение и е добре да имаш известен мотив на поклонничество – дори и да е културно с лек снобски елемент. Такъв е моят случай. Признавам, че ме изкуши информацията, че Хампи е N2 в списъка на Ню Йорк Таймс за 2019 с места, които трябва да се посетят. Едва когато се върнах, прочетох, че пътуването до там е препоръчително да бъде с влак до Хоспет и оттам с автобус до Хампи. Пак е 12 часа, но предполагам, в спален вагон, би било друго.

В никакъв случай не съжалявам. И сега, когато тялото не ме боли и съм доволна, че престоят ни беше в много приятен четиризвезден хотел, мога да го препоръчам на любопитни пътешественици.

Хампи е място, което много добре илюстрира тезата, че на едно и също място, в един и същ момент, съществуват „снопове от реалности“. В коя ще прекрачиш е въпрос на осъзнат избор във всеки един момент, в който наблюдаваш и преживяваш.

За самият храм и дворците на някогашната империя ще разкажа друг път.

михаела петрова
Снимка: Михаела Петрова

Сега фокусът ми е върху това, че при сблъсък с нова действителност първо преживяваме онова, което носим със себе си. В този ред на мисли, екскурзоводът ни разказваше за сцените, изографисани по стените от героическия епос „Рамаяна“, за въплъщенията на бога-маймуна Хануман, за Кришна, Вишну и други богове...

A аз „чувах“ историите на Зевс и олимпийските богове, на Один и скандинавската митология, на повечето богове и богини, свързани с политеизма на различни народи и древни племена в различни части по света.

Предполагам, причината е, че в студентските си години имах най-силен интерес към митологиите на различни народи. И като автор много съм ги ползвала като мост между историите от древността и проекцията им във взаимоотношенията ни в днешни времена.  И ето какво осъзнах, докато разсеяно слушах поредната кавър версия на сложните взаимоотношения и битки за власт между боговете на политеизма и техните поданици – всъщност политеизма ражда кастовите общества и е основоположник на йерархичното подреждане на света. В тази връзка, въобще не е случайно, че, въпреки деформациите, освобождението от „вярата в боговете“ ражда просвещението и либерализма. Нещо, което в същността си е била основната идея на християнството. Но както знаем, то също е поставено в йерархичен измерител от Църквата. Което за двайсетина века е изместило фокуса от концепцията за достигане на христово съзнание. Но млъкни, сърце, както е казал поетът.

михаела петрова
Снимка: Росица Рангелова

Изглежда древните истории са много силно закодирани в нашето ДНК и някак имаме подсъзнателна потребност да ги репродуцираме в обществената йерархия. Дори се разсмях на мисълта си, че днешните олигарси по свой начин възпроизвеждат тези архетипи. Така де, борба за власт, битки, крадене и подчинавяне на жени и създадане на общества от поданици. И по някое време архетипът на Шива разрушава всичко. За да създаде нещо ново. 

Митологичните истории не се оказаха единствените, забили се в подсъзнанието ми. Една сутрин, когато погледнах към изгрева на слънцето над вечнозелената растителност, увенчана с върхове на палми, улових друго усещане – красота, която сякаш крие заплаха в себе си. Позволих на чувството да се разгърне. Оказа се, че гледката ми е напомнила за „Апокалипсис сега“ и подсъзнанието ми изпраща притеснителен сигнал – следващият кадър може да е на падащи бомби и бягащи местни жители през храстите.

Трябваше да си разтръскам главата, за да си спомня, че не съм в Камбоджа.  

михаела петрова
Снимка: Росица Рангелова

Мумбай пък събуди други чувства у моите съ-пътъшественици. Например, споменът за филма „Хотел Мумбай“ - по действителен случай за терористичната атака от 2008 г., започнала в легендарното кафе „Леополд“. То, от своя страна, е истински хит заради романа „Шантарам“. Нашият индийски гид сподели, че откакто е излязъл романа, има небивал туристически интерес от страна на австралийците към този бар-ресторант, където дори е възможно да бъде срещнат авторът Грегъри Дейвид Робъртс.

Едно от нещата, които записах в дневника си, докато чакахме полета си за Истанбул, беше:

„Скъпи Робърт Пърсиг, прав си, единственият дзен, който можеш да откриеш не само по върховете на планините, но където и да е, е този Дзен, който ти си занесъл там. Поне докато не се отърсиш от багажа, който си носиш“.

Видях ли истинската Индия, в този ред на мисли? При положение, че преживях само онова, което носех в мен? Най-вероятно не. Но, вярвайте ми, мирисах я през цялото време. За това обаче ще разкажа следващия път.       

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти