Естествено, че е лично. Естествено, че става дума за любов.
Двамата сме заедно вече... шест години.

Няма да забравя първата ни среща. Беше красива сутрин през април.
Беше 2006-та. Мисля, че беше понеделник.

Аз избрах датата, на която да се срещнем и ми беше малко некомфортно. Толкова обичам спонтаността, а в този случай сама се бях отказала от нея.

Денят вече беше в червено колелце на календара. Сама го бях оградила и си го чаках. Исках да бъде по-различно. Струваше ми се, че този път ще почувствам нещата по-дълбоко, по- по женски, по-зряло.

Исках да бъда красива на тази среща. Исках да бъда по-дългокоса.
Исках да ме хареса. Исках да бъда уникална, единствена и великолепна.

Исках да дам всичко от себе си. Отново.
Помня, че усещах ненаситност да давам любов, а не да взимам.
Много силно чувство. 

Харесваше ми да изписвам тайно неговото име до моето... ей така, за да се опитам да усетя хармонията. Имаше я. Имената ни се съчетаваха по неповторим начин в съзнанието ми и като ритъм,  и като мелодия.

Бяха си толкова заедно, че когато мислено ги претеглях на везна, тя без грам колебание заспиваше по средата. Моето и неговото.

Докато очаквах срещата, си измислях нашите следващи дни. Просто така си ги преставях, защото ми харесваше идеята за дълга връзка.

Виждах как двамата седим на една пейка в парка. Беше есенно и много слънчево. Толкова беше красив... Невероятно! Любовта e сияние!

Друг път си измислях как съм много сама и имам нужда само от това някой да се погрижи за мен и... точно тогава го виждах пред себе си. Той казваше ведро : "Мога ли да те наричам...мъниче?".

Точно от това ми трябваше - да бъда нечие мъниче и някой да ме прибере в джобче от уют. Той го правеше с такава лекота. Невероятно! Любовта е топла!

Не пропусках да мисля и за промените, разбира се. Това беше нова връзка, нова история, нов път. Не забравях да се страхувам заради лошите дни, защото опитът ми показваше, че винаги трябва да ги имаш предвид  в листа на поканените. Не трябва да ги очакваш, но трябва да отделиш място за тях. Любовта е изпитание!

Дойде денят на срещата. Беше любов, която нямаше нужда да се доказва с втори поглед – истинска, силна и завинаги. Поне за мен! За него... не знам.

Той беше толкова мъничък. Веднага осъзнах, че ще бъде забавен и с характер. Имаше моята трапчинка.

Синът ми вече е на шест. Преди няколко дни, така съвсем небрежно, с любимата ми спонтаност, каза: "Знаеш ли мамо, ти си ангел и всяко едно твое перце е на мястото си!"