Пак съм на пазар. Пак с детето. Пак ми трябва количка. Пак бъркам за стотинки. Все забравям да си подготвя монета от 20 или 50. Детето се чуди защо стоим до входа.

Държи да се вози на количката. Някакви хора ни бутат и казват "оп-па". Повечето си имат стотинки или смятат да държат на ръце продуктите си, за да минат на експресната каса. Магазинът е на такова място (в подлез под кръстовище), че и да искаш, не е възможно да си я закараш до колата. Мисля си за пореден път – защо им е в такъв магазин да слагат такива колички.

Поглеждам към касите. Има опашки. Ако сега помоля касиерката да ми развали пари, ще ми откаже, или човекът, който обслужва в момента, ще ме изгледа така, все едно го пререждам.

Детето ми обаче продължава да държи да се вози. Другия път или ще си нося стотинки, или няма да вляза тук, обещавам си. Настроението ми отива по дяволите. Не го показвам.

Едно момиче ми подава своята количка. Разменяме си по една съпричастна от нейна и една благодарствена усмивка от моя страна.

Предлагам да ѝ върна парите по някакъв начин. Тя отказва, вървейки бързо към изхода на магазина. Може би също е майка.

И аз бих направила така. То е ясно защо. Усмихвам се.

Показвам усмивката си на всички.

Пишете на Светла на edna@netinfocompany.bg.