Около нас е пълно с хора, убедени в своята нормалност. Те живеят живота си така инатливо, че привидната им целеустременост задъхва от съмнения собствените ни възгледи. Карат ни да се чувстваме не на място, с нездрави души.
Прекаленото взиране в другите често ни кара да се изгубим в тъмнината на ненужни догадки. Докато осъзнаем, че никой не е безгрешен, правим грешки, които невинаги ни отвеждат към търсения отговор.
Съревнованието е занимание самотно, ако няма какво да научим от останалите „играчи“. Награда, с която можеш да окичиш стена или етажерка в хола, е най-тъжната част от интериора, когато осъзнаеш, че състезанието не си е струвало, защото по подразбиране ти си по-добрият.
Споделената радост е мерило за щастие. Затова е важно с кого избираме да поделяме и доброто, и трудностите. Приятелите са пристан за утеха, любовта е домът за сърцето. Всичко останало е само даденост.
Нашата проста задача е да бъдем хора, каквото и да се случи. Основната ни цел е да бъдем добри, само чрез добротата можем да се съизмерваме с останалите. Любовта обича благите хора, за егоистите рано или късно се превръща в самота.
Разбира се, крадците на време съществуват. Те искат на всяка цена да ни извадят от състоянието на уют, защото не са го познали. Те се опитват да ни примамват във фалшивата си компания, докато мислят единствено за себе си, а така стават още по-зли, още по-завистливи. Въвличат ни в надпревари, от каквито нямаме нужда, защото ние вече обичаме и знаем колко неподражаем е чарът на собствената ни любов.
Крадците на време никога не могат да притежават богатството на една душа, която е способна да обича извън себе си.
Всички имаме страхове, но така сме устроени като човешки същества. В стремежа си да оцеляваме трябва да помним, че имаме нужда споделяме живота с другите. Красотата е безсмислена, ако другите не могат да я видят. Създаваме я заедно, затова и заедно трябва да ѝ се насладим.
Състезанията са допустими единствено в спорта, в живота сме обречени на заедност и проумяването на този факт е най-сигурният начин да останем далеч от самота, на каквато често се обричаме несъзнателно.
Нормалността винаги е спорна, добротата – никога. И това е прекрасно, защото по същество сме обречени на любов.
