Винаги ще има утре и за киното – или радостта да сме живи в края на 2021 година - Авторите

След като през 2020 година светът преживя началото на пандемия от вирус, срещу който нямахме никакво противодействие до самия ѝ край, очакванията към 2021-ва бяха огромни. Държавите очакваха икономическо възстановяване, хората очакваха завръщане към едно по-щастливо всекидневие, а медицинските лица се молеха нациите по света да се ваксинират срещу коронавируса, за да избегнем по-нататъшното му разпространение.

Нито едно от тези неща не се случи в пълна степен. Висока инфлация постави прът в колелата на световното икономическо възстановяване, а вирусът и нарастващият му брой варианти останаха всеприсъстващ фактор в ежедневието на хората по цялата планета. Посрещнахме втора поредна Коледа в контекст на несигурност и страх, особено за по-възрастните сред обичаните ни хора.

Още от Авторите

И все пак 2021-ва ни донесе повече радост от 2020-та. На фона на икономика и здравеопазване, изкуствата може да изглеждат маловажни, но всеки здравомислещ човек знае, че не са, и причините за това са много. Финансовите анализатори може да гледат към 2022 година с неувереност и липса на яснота за това какво предстои, но поне почитателите на киното като моя милост имат причини за оптимизъм в края на поредната ни обиколка около Слънцето.

А със сигурност не беше лесно. Пандемията от 2020 година доведе до повдигане на въпроса дали изобщо филмовата индустрия ще остане жива във вида, в който я познаваме и много от нас я обичат. Кина затваряха врати и фалираха, гледането на филми се превърна в силно индивидуално, домашно преживяване повече от всякога, а аспектът на киното като социално мероприятие и средство за сближаване на хората бе на практика нулиран.

Настоящата година започна идентично, но киното се възстанови по забележително плавен и уверен начин. С успеха на ваксините срещу коронавируса и въвеждането на зелените сертификати в цивилизованата част от света, към която на теория се числи и България, киносалоните намериха начин да оперират и постъпленията им бавно, но сигурно, започнаха да нарастват.

Но най-интересното е, че същото можем да кажем и за художествените качества на излизащите филми. Годината започна в условия на локдаун в голяма част от планетата, а американската Академия достигна това, което можем само да се надяваме, че бе връхната точка от своя нелеп снобизъм, с раздаването на награди „Оскар“ на филми, които никой не бе чувал и надали някой ще спомене повече в рамките на глобалния диалог за кино.

През второто тримесечие индустрията започна бавно да се пробужда. Припомнихме си какво е филмово забавление в огромен мащаб и в стила на Спилбърг с „Годзила срещу Конг“; „Круела“ изненада мнозина с дръзкия си стил и актьорски изпълнения; а Тейлър Шеридан продължи да представя социално ангажирано жанрово кино с „Те пожелаха смъртта ми“, в който Анджелина Джоли направи страхотна главна роля в широко разпространен филм за първи път от години насам.

► Ема Стоун триумфира с мода и дързост в „Круела“

► Анджелина Джоли все още „го може“ в „Те пожелаха смъртта ми“

Говорим си за...

При все, че никое от тези заглавия не предизвика масова еуфория и не отприщи вдъхновение, всяко от тях напомни по свой начин защо обичаме ходенето на кино и защо това е част от ежедневието ни. Почти същото може да се каже и за лентите от третото тримесечие на 2021-ва: забавни летни хитове като „Круиз в джунглата“ и „Отрядът самоубийци“ и, разбира се, може би най-приятната изненада за цялата година, метафорично заредената комедия „Свободен играч“ с Райън Рейнолдс.

Така достигнахме и до последното тримесечие от годината. Някъде по средата стана ясно, че то ще е специално. В поредни седмици се насладихме на „Последният дуел“, находчиво и умело написан и режисиран; „Дюн“, грандиозен и завладяващ; и „Вечните“, оригинален и прокарващ своя следа в сякаш необятната споделена филмова вселена на Marvel Studios.

► Една космическа ода за любовта: Анджелина Джоли и Салма Хайек са „Вечните“

Астро прогноза за седмицата: проявете смелостта да отстоявате себе си
На фокус

Последвалият „Домът на Гучи“ бе по-скоро разочароващ, но безспорно интригуващ заради звездната колекция от таланти пред камерата на легендарния сър Ридли Скот; „Ловци на духове: Наследство“ пък ни инжектира с носталгия по времена далеч преди пандемията; а „Уестсайдска история“ едновременно порази сетивата ни и показа, че има какво да научим от миналото. Накратко, киното се завърна.

► Празнота, грешки и красота в „Домът на Гучи“

Подчертавам „киното“, тъй като всички тези филми ни показаха къде и по какъв начин може да ни пренесе седмото изкуство във всичките си артистични нюанси, в размаха на въображението си, с оригинални сценарии, силна режисура и блестяща актьорска игра. Но киното като индустрия, зависима от цифри, удари своя пик след всички гореизброени премиери.

Именно тогава светът спря да се върти, за да гледа „Спайдър-мен: Няма път към дома“, многократно отлаган заради пандемичните обстоятелства и очакван от три поколения фенове на най-популярния супергерой на Marvel. Лентата даде на феновете всичко, което очакваха от нея, та дори и повече, разсмя, разплака и накара зрителите да настръхнат – и те се отблагодариха.

Благодарността се прояви във вида на повече от половин милиард долара, записани от филма в постъпления от целия свят само за премиерния му уикенд.

Бокс офисът очевидно е ваксиниран и е жив, а апетитът на хората към разпознаваеми персонажи, които ни обединяват, които ни карат да се шегуваме, да аплодираме, да дискутираме и да спекулираме, също не е умрял – и Слава Богу.

Но дори това не маркира края на 2021 година в киносалоните. Точката постави Лана Уашовски с „Матрицата: Възкресения“ – оригинален, остроумен, жилещ в подтекстуалните си коментари и безкрайно емоционален в сюжетното си действие. Киану Рийвс и Кери-Ан Мос пък ни напомниха, че романсът все още може да бъде туптящото сърце на един филм, даже и от жанра на научната фантастика, повече от каквато и да е заплаха за света или друг тривиален глобален мотив.

Така изпраща един филмов фен като мен 2021-ва – с радост от видяното и с възобновен оптимизъм към това, което предстои. Чувствата, които изпитвах в края на миналата година, когато кината бяха затворени, бъдещето беше неясно, а на всички ни липсваха близките хора, някои от тях – заминали си завинаги, бяха на обратния полюс от емоционалния спектър. Какво доказва това ли? Както е заглавието на един от филмите за киноиконата Джеймс Бонд – че „винаги ще има утре“ и че дори пандемиите си отиват.

Прочетете още от Георги Петров: