Михаела Петрова
Гледах наскоро онлайн лекция, свързана със самоменажирането в областта на свободните професии. Впрочем препоръчвам на „старите кучета“, особено на онези, чиито деца са в периода на завършване на гимназия и чудене какво висше да подхванат, да чуят някоя от тези въвеждащи лекции. Дори и за да не се стресират прекалено, ако изведнъж порасналото им дете реши, че ще зареже инвестицията в традиционното образование и ще се гмурне в самообучение, което му гарантира свобода.
Да, знам. Нищо не може да ти гарантира свобода. Но поколението на 20-годишните няма да прочетат прословутите „Четири есета за свободата“ на Исайя Бърлин и нямат предвид „Питагорейската хармония“. Колко да са прословути тези неща всъщност, в началото на ХХI век? По-скоро могат да ви погледнат изумени ако не знаетe какво е копирайтинг за търсачки, CRM инструменти, keyword proximity (това, последното, и в учебниците не го превеждат), а им твърдите, че сте автор. Пардон, създател на content.
И сега, чуйте ме внимателно.
Ако за моето поколение „свобода“ означаваше събарянето на Берлинската стена, то за поколението 30 години по-късно, „свобода“ означава все по-пълно интегриране на изкуствения интелект, който да освободи време от напълно ненужни дейности като ходене в университет и ходене на работа.
Под „свобода“ се разбира – мога да работя от дома си, от кафенето, от хотела, в който съм на почивка, от самолета. Мога да избирам сам клиентите си и да бъда обучен онлайн как да се презентирам и утвърдя, така че да бъда предпочитан. Мога да избирам дали да изкарвам 5000 лева месечно с четири часа работа на ден или да се потрудя още малко за 10 хилки. Но защо ми е да се преуморявам, ако този доход ми е съвсем достатъчен, за да живея добре?
Те често разсъждават, че инвестицията в образование е изключително глупава загуба на време и пари, защото после ще им осигури единствено ниска заплата и голям студентски кредит за връщане. И честно казано, родителите, които плащат дори и само престоя им в чужбина, е възможно с радост да си отдъхнат, макар и да не разбират... „как така ще си намерят работа без образование“. Вероятно ще трябва да стиснат зъби за няколко бизнес-провала на децата си, но както същите тези деца твърдят – дори и инвестицията в тези първи провали, ще им излезе по-евтино от поемането на разходите за 4-5 години образование. Дори и да са в България – разходите за дом, храна и купони на младите хора хич не са малки, дори и да живеят у нас.
Споделям всичко това, защото изминалото лято бях бомбандирана от маркетингови стратегии. От сина ми. Предишните години ми беше лесно. Постоянно се впечатляваше от това как генерирам някакви идеи една след друга. Но това е минало. Тогава все още беше под контрола на баба си, която не му пускаше аванта да кръшка от „това, което трябва да знаеш, за да си изкараш оценките в училище, пък после прави каквото искаш“. Вече влезе в час с тренда на своето поколение и това лято, мекерето му с мекере, ме разкости. Споделям му аз – „Знаеш ли, решила съм да събера в книжка рецептите на баба ти“. И той като извади тефтера и каза: „Чудесна идея, но преди това трябва да отговориш на тези шест маркетингови въпроса“.
„Чакай, бе човек. Аз ще я отпечатам само за роднините и нейните приятелки. Няма да я продавам“. „Защо да не я продаваш, нали ще влагаш труд?“. Истината е, че цялата ми идея беше свързана с това да не звъни да пита постянно как се правят кюфтета, мусака и пиле-фрикасе, тъй като и аз не знам без да питам баба му. А вместо това, да си погледне в книжката.
За мен тази идея няма друга стойност, освен вкусово-емоционална за хората, свързани с нашето семейство. Но той не видя смисъл в цялото това старание, ако не я дигитализирам и не отворя възможността тази скромна идея да се разрастне и предаде за развитие и маркетиране от изкуствения интелект, който за сега наричаме интернет.
Препотих се сто пъти, докато отговоря на шестте маркетингови въпроса. Направо исках да се откажа или да го направя тайно както аз си знам, без каквито и да било дивиденти. И това се случи с почти всичко, което реших да му споделя. Накрая започнах да си трая. Но взех да гледам с него разни презентации, за да науча какъв е света, в който ще живее. И да се успокоя и разтревожа в равномерни дози – дали и как ще се справи?
Споделям всичко това, защото знам, че много родители вече се сблъскват с нещо, което не разбират. И то не е само нова технология. А ценности, които се формират и преобразуват по начин, който ни е непознат. За много от нас, на моменти е стресиращ. В средите, на които аз принадлежа, едно от големите притеснения е, че не четат художествена литература. Част от поколението, което в обществен план свързва понятието „свобода“ с падането на Берлинската стена, свързва също така своите типични ценности с рокендрола и преводите на всички книги, до които нямахме достъп преди 1989-та. Гълтахме ги като невидели. Гладни и за мъдростта, и за изживяването... доколкото ни бе възможно. Самите ние искахме да пишем, да творим, да поставяме пиеси, да създаваме списания, телевизионни и радио-предавания, да бъдем медиатори на ценностите, които ни бяха забранени. И по тази причина, общувахме много. Събирахме се, гледахме пиратски копия на филми, слушахме заедно музика, опитвахме да наваксаме каквото можем.
Спомням си, една сутрин се прибрах в 6 часа и когато нашите ме попитаха какво сме правили досега, отговорих, че сме си говорили за Кончаловски. „Да, бе!!!“. Самата истина си беше, но не ми повярваха. Мислеха, че съм се натискала по ъглите с някое момче. И се чудеха защо не им казвам истината, като няма да ми се карат. Аз пък не можех да разбера защо моята истина звучи толкова нелепо. И им се троснах: „Първо гледайте „Сибириада“ и „Влакът-беглец“, после ме обиждайте“.
Аз сега се дразня, че синът ми виси в интернет, ту играе игри, ту гледа някакви неща, ту пише нещо. Изглежда ми тотално асоциален. Знам, че има ценности – поне тези, които семейството му е предало. Но ценностите, които сам формира от средата си, за мен са точно такава загадка, каквато беше „Сибириада“ за моите родители. Малко по малко, с голяма доза самообладание научих, че не играят само игри. А че дори и чрез игрите, умеят да възпитават ценностите, присъщи на поколението им.
Не е вярно, че не четат. Но тъй като не са гладни за забранени книги, избират онова, което в момента им е интересно или им върши работа – за да успеят в своя свят, за да менажират себе си чрез дигиталното пространство.
Гледат и онлайн курсове, семинари и майсторски класове за всичко, което ги интересува – от свирене на китара до астрономия. Изучават от семинари на свои връстници как да се справят със страхове и неувереност, как да разбират различни психологически типажи, как да си трансферират пари за услуги без банкови такси. Приемат го от своите си хора – тези, с които заедно ще изграждат света в следващите 20-30 години. Много често не се интересуват от политика. Онова, което наричат „свобода“ няма допирни точки с вълненията ни за ремонта в центъра на София. Могат да попитат: „Това защо е грозно?“, но ще отминат и ще си кажат: „Е, еди-кой си приятел, учи архитектура, някой ден, ще го оправи“. Много се смея, когато чуя такива неща. Но си мълча. Важно ми е те да го вярват. Това ми помага и аз да им вярвам. Дори когато нищичко не им разбирам.
