Онзи ден бе трети март. Национален празник. Знамето бе развято из Фейсбук стените на всички патриоти. Заваляха лозунгите: БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО!, ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ и т.н. и т.н. Нищо необичайно. Но аз питам – трябва ли да дойде някаква си там дата, за да се сетим колко обичаме родината си? Само на тая дата ли ни е мила и свидна тя?
Това ли е датата хикс, в която не ни мързи да си изхвърлим боклука или да почистим след себе си в парка? Обикновено просто люпим семки на някоя пейка. На трети март обаче ставаме чистофайници. Защото е празник най-малкото.
Нужно ли ни е да чуваме химна, за да станем прави в чест на великите ни борци за свобода? Нужно ли е да чакаме подкана, за да занесем цветя на техните паметници. Веднъж е денят на Ботев, друг път – денят на Левски. Все нещо трябва да ни подсеща, да ни напомня, вместо ние сами да си напомним колко е важно. Да носим заслужената почит към тия победители вътре в себе си, да ги вземем за пример. Да си опитаме да подражаваме на някой герой в ежедневието си, а не на поп-фолк звездите, които ни показват по телевизията. Те не са и не могат да бъдат образец.
И тук ще ви запитам нещо малко тъжно – според вас останаха ли образци? Личности, на които човек би могъл да се възхити. Дали има такива?
Аз не зная. Не ги виждам. Няма ги в ежедневието. Не пишат за тях по вестниците. Не говорят за тях по новините. Не ги споменават в праймтайма. Кои са тия герои, извън датите на своите героични подвизи? Къде са те извън учебниците по история? Няма ги. Нямат аналог в съвремието. Ето това е пагубното. Двадесет и първи век е век на дефицит на души. Няма ги големите, безкрайните души. Тия, които са готови на саможертва.
Новият човек не е готов на саможертва. Той не иска да даде половината от залъка си на някой друг. Напротив – той е готов да си поръча двойна порция в ресторанта и да си я изяде сам. Затова в днешно време революцията е невъзможна.
Причината е проста и ясна – не може да има промяна, ако няма човещина, а не може да има човещина, ако няма съвест. Липсата на съвест обезличава. Липсата на елементарно съчувствие. Ако бият някой на улицата – минувачите снимат клипче за социалните мрежи, вместо да помогнат. Дотам се докарахме, братя българи. И няма връщане назад. Керванът си върви, кучетата си лаят... По-добре едва ли ще става. Номерът е да се опомним, преди да потънем в забрава. Чак криво ми става. И има рима. И ми е болно. Разбирате ли? Болно...
