Преди три години днешният ден беше петък 13. Малко са дните, които си спомням така ярко, както този.
Още живеех в София, небето беше стъклено ясно и смразяващо студено. Бях на работа, но вътрешното ми чувство, че нещо притеснително ще се случи, беше стегнало цялото ми същество. Е, не чаках дълго.
Преди обяд тогавашният ми партньор се включи по месинджър и за кой ли пореден път започна да ме занимава с ревността и неудовлетвореността си, разбира се, без нито за момент да се съобрази, че аз все пак съм в работно време и може би имам служебни задачи.
Бяхме заедно година и половина и знаех, че проблемът няма да се разреши, ако го игнорирам, но пък вече ми беше писнало от безкрайни разговори в чата, в които аз го уверявам колко много държа на него и съм му изцяло вярна, а той се дърпа настрана и мрънка, че не го усещал. Затова излязох извън офиса и му се обадих, че да се разберем за няколко минути. И тогава той заяви, че иска да се разделим. Повече не можел така и т.н.
Усещах, че е дошло време да сложим край на тая връзка-мъчение месеци преди това. Даже, ако трябва да съм честна, още след събирането ни като двойка, видях ясните сигнали, че няма да се получи. Но пуста упоритост…
Бях твърдо решена, че тази връзка ще е различна, че това е точният човек, че ме обича истински, че всички тези проблеми и скандали от ревност, желанието му ту да бяга от мен, ту да ме следи неотлъчно, са белег на силна любов и привързаност.
Ах, каква съм била глупачка…
Но нека се завърна в студения петък 13 на първия месец от годината, който беляза началото на новия ми толкова по-щастлив и пълноценен живот. След сравнително краткия ни разговор по телефона, в който се разбрахме, че се разделяме, се обадих на една от най-близките ми приятелки, за да си поплачем заедно по телефона, а после се върнах на работното си място сякаш нищо не се е случило.
И се почувствах фантастично!
Спомням си така ясно как буквално започнах да виждам света с други очи, сякаш беше вчера. Изтъркано клише е, знам, но когато ти се случи, започваш да вникваш в смисъла на израза. Всичко изглеждаше по-живо, по-красиво и сякаш нашепващо, че след всичката кал и мътилка, си дочакала потичането на златната вода.
Битовото ми положение никак не беше за завиждане, след като едва преди няколко месеца господинът ме беше накарал да се откажа от квартирата си, за да живея при него, а финансите ми бяха силно изтънели след Коледа и Нова Година. Но когато имаш истински и добри приятели, няма как да останеш на улицата, даже напротив. Ще ти предложат вино и леща, и това ще е по-добра трапеза от меню в ресторант с Мишлен звезда.
Изнесох се още на същия ден, докато той мелодраматично си беше сипал водка от ранния следобед и ме гледаше с червени насълзени очи. Ще каже човек, че аз му разбивам сърцето.
Не мисля, че е имало друг случай в живота ми до този момент да преживея раздяла толкова лесно. Не просто, че не страдах, а се усещах като преродена. Дишах по-леко и с пълни гърди, сърцето ми беше спокойно, а умът кроеше смели планове за близкото бъдеще.
И не се излъгах.
Това беше годината, в която имах най-малко пари, но всеки месец пътувах с най-добрата ми приятелка под ръка.
Това беше годината, в която посрещнах 30я си рожден ден в мечтания ми Париж с пълната увереност, че най-доброто предстои.
Това беше годината, в която срещнах невероятния си съпруг.
Това беше годината, в която свих нов дом в Дания.
Това беше годината, в която казах съдбоносното “Да!” в лека рокля на райета и розови токчета.
Това беше годината, в която положихме основите на семейството ни и това беше годината, в която се усетих рязко пораснала, помъдряла и ощастливена.
Случва се периодично да се обърна назад към връзката си с онзи човек и да се замисля проблемът в него ли беше наистина или в мен. Мисля, че отговорът е ясен за всички – вината за всичко с изцяло моя.
Трябваше да си тръгна и никога да не се обръщам назад още в първите случаи на проявена болезнена ревност и дълбоко недоверие. Беше грешка толкова дълго време да хабя усилия и нерви в опитите си да го уверя колко важен е той за мен, колко държа на нас двамата и как всичко, което искам, е да сме щастливи заедно.
Никога не трябва да молиш за любов и да увещаваш, че изпитваш такава. Ако той не го чувства и вижда, никога няма да го промениш.
На това бих искала да науча дъщеря си, както и да го споделя с всички останали жени – не молете за любов, не просете добри чувства! Ако той не се държи добре с вас и се усещате пренебрегнати, обидени и необичани, тръгнете си на момента. Може да ви се струва тежко за преглъщане, трудно, невъзможно дори, но повярвайте ми, това е най-доброто, което да направите за себе си и един ден ще си благодарите.
За да започнат да ви се случват чудеса, първо трябва да им разчистите място.
Затова яхвайте метлата докато е време и махайте всичко затлачващо, тъжно и безрадостно около вас.
Никоя връзка не си заслужава, ако плачете повече, отколкото се смеете ;)
