Новината за горящaта катедрала Нотр Дам ме шокира. Казвам шокира, защото не всеки ден се случва нещо толкова тъжно. Тъжно във всякакъв мащаб. За мен това е знак от Бог, че сме обърнали посоката, че някъде грешим. Няма значение какви сме – католици или православни. Тия деления са безсмислени. Ние изповядваме една и съща вяра. Стига сме се разграничавали.
Човечеството трябва да намери повод, поне един повод, да се обедини, вместо хиляди други – да се разделя.
Узнах за случилото се късно снощи. Стената ми бе залята от селфита на хора с катедрали. Някакъв странен вид съпричастност. Аз лично не го разбирам. За мен тъгата от тази трагедия е много по-глобална и разтърсваща. Изгарянето на културна стойност. Слава Богу – ще я възстановят. Но никога няма да е същото. Това ще бъде един печат върху челото не само на Франция, а и на целия свят. Тая стигма ще остане. 15.04.2019г.
Природата ни даде поредния знак. Ние забелязахме ли го? Асимилирахме ли за какво ни е бил спуснат отгоре? Или просто подминахме всичко с думите:
„АЙДЕ, КАКВО ТОЛКОВА РЕВЕТЕ!!! ЗА КОНЮШНИТЕ НА ЦАРЯ НЕ ЦИВРИХТЕ ТОЛКОВА КОГАТО ИЗГОРЯХА!”
Патриотизъм от най-висша степен. Колкото и да си обичаш страната, какъвто и родолюбец да си, не можеш да сравниш Нотр Дам с Конюшните на Царя! Вижда ми се неубедително, от която и страна да го погледнеш. Защото станалото вчера не засяга само България, не само католиците, но и всички изповядващи вярата в Христа. Затова сълзите няма как да бъдат сдържани вече. Ние не сме от желязо. Човеци сме все още. Някои гледки са по-непоносими от други. Пламъците, които разрушиха основната кула – деветдесет и три метровата „Стрела” – ето това е непоносима гледка. Да съзерцаващ как гори част от история на човечеството и да си безсилен. Да си скубеш косите пред телевизора.
Доколкото прочетох, покривът на голяма част от централния корпус на сградата е унищожен. За радост, пожарникарите са успели да спасят двете камбанарии, които се издигат над фасадата на "Нотр Дам", както и известния прозорец със стъклопис във формата на роза над централния вход. Смилил се е Създателят все пак...
Поне някаква утеха сред цялата тая скръб. Тук искам да вмъкна цитат от един голям български роман „Камбаната” от Недялко Славов. Цитатът гласи така:
„Дойде време камбаната да спасяваш, момче. Чуваш ли! Камбаната! Като Варава да идеш на кръста, но сам да се възкачиш на него, Господ в сърцето си да приемеш.”
Питам се – готови ли сме да Го приемем в сърцата си? Прозряхме ли достатъчно или ще чакаме още катаклизми да се случват, за да Го проумеем и допуснем в себе си. Това, което се случи вчера бе преднаписано:
"Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствували с нея и живели разкошно, кога видят дима от изгарянето й."
Откровение на Йоан, 18:9
Дайте да се замислим. За секунда-две, не повече. До следващия път...
