Славея Лазарова
Мило момиче, знам че отдавна вече не искаш да се прибираш сама, а мечтаеш някой да те посрещне на вратата. Да сложи две чаши вино на холната масичка, да вземе одеяло от другата стая, да го наметне леко върху теб и да изслуша как е минал денят ти. Ти да сложиш ръката си в неговата, да отпуснеш глава на рамото му и цялата умора да излети през открехнатия към града прозорец.
Мило момиче, знам колко обич и грижа имаш за раздаване. Нау́чи как се правят палачинки, колко брашно се слага на любимия от детството ти сладкиш, за да се получи и с трепет очакваш сутрин да поднесеш на някого чаша кафе, парче сладкиш и прегръдка, докато този някой разбърква захарта в кафето си.
Мило момиче, сигурно ти е омръзнало да получаваш сватбени покани за един, да се надяваш някой непознат да те покани на случаен танц и всички да те питат с поглед защо още си сама. А ти да се усмихваш сякаш няма нищо, да криеш празнината в душата си с шумен смях и леко махване с ръка, докато казваш „И така ми е добре“.
Мило момиче, знам че понякога усещаш любовта толкова близо, че сякаш обърнеш ли се, ще я хванеш за ръка. В следващия момент пък се чудиш дали изобщо някога ще ти се случи. Един ден си окрилена, друг – нямаш капчица вяра.
В какъвто и ден се усещаш днес, запомни едно – любовта е странна птица и долита тогава, когато тя реши, че е време.
Не пита, не предупреждава, а връхлита с цялата си лудост. И е красиво. Лудо. Прилича повече на чудо. Днес може да се прибереш съвсем сама, но след няколко дни вечерите ти може да се споделени – да ухаят на вино, да блещука една свещичка някъде там, да заглъхват думи, да ехти смях, да туптят две сърца и да чакат трепетно да се събудят заедно на сутринта.
Тази вечер отвори тефтера с рецепти, забъркай малко смес за палачинки и я остави в ъгълчето на хладилника. На сутринта направи колкото за двама. Никога не знаеш кога ще свърши самотата и кога от една чаша кафе... ще станат две.
