Eдно мило съобщение, написано от влюбен млад мъж, обиколи за отрицателно време социалните медии. Шеговито помахване с ръка от станция на метрото се превръща в нужда да видиш жената от влака отново. Приятелски бас става повод да мисли за нея, непозната жената от влака.
Току що в метрото, шервайте да помагаме. Колко мило и прекрасно! Love is in the air..❤️🤗🥰😍 Малко късно се сетих, но...
Публикувахте от Iva Doro в Четвъртък, 14 ноември 2019 г.
Любовта не се шегува. Нейното чувство за хумор понякога изпълва сърцата ни с тъгата на очакването, докато не получим ответ, докато не се уверим, че най-хубавото ще ни се случи.
Защото всеки от нас има право на щастие.
Дали реално историята ще има продължение, няма как да знаем. Това момиче може вече да е омъжено или пък да е припознала друг за свой любим. Може все още да е сама, но да не иска обвързване. Ние сме толкова различни, че никога не се знае с какво жест или дума ще преобърнат живота ни. Често е достатъчна само определена мисъл, за да генерира енергия, която завинаги оставя белег върху безкрая.
Нейното помахване в отговор вероятно е обещание или пък просто възпитан ответ. Нейната усмивка вероятно е подтик той да предприеме някакви конкретни действия, но също така може да е следствие на нещо, извън младия мъж на станцията. Догадките са неизменна част от притеснението ни за това, дали ще бъдем припознати като нечии любими. Догадките са онези (не)приятели, които не ни оставят да заспим спокойно.
Защото така сънуваме наяве.
Разбирам мъжа, който написа бележката. Ще ми се да бъде пример за силната половина от човечеството, тъй като сякаш се изгубихме в собствените си страхове да бъдем себе си, понеже забравихме колко е важно да бъдем настоятелни, когато трябва да разкрием душите си пред онези, които обичаме.
Есента напредва с мокри стъпки, но мъглата не трябва да ни потиска. Високо над облаците и сивия смог небето продължава да бъде синьо. Някъде там, във високото, нашите надежди, че ще бъдем пожелани, летят като птици и дори за малко да остават невидими, те със сигурност ще се завърнат с пролетта.
За любовта сезоните не съществуват. Колкото и банално да е метафората с влака, именно пероните са нашите пристани, когато посрещаме или изпращаме някого. Помахване с ръка, което обещава вечност. Поздрав за добре дошъл.
На междинната станция място има за всеки от нас. От спирка до спирка могат да се случат толкова много неща. Това му е прекрасното на живота. И ако момичето се върне за среща в уречения час на същата спирка, ние ще бъдем щастливи заради тях. Така и трябва да бъде.
Защото така се прави в името на любовта.
