Самолетът й кацаше в 18:20. Предвидих малко закъснение, сметнах пътя до вкъщи, абе, към 20:00ч. трябваше да сме се прибрали. Бях приготвил специална вечеря, масата беше украсена с цветя, а за русото чудо бях купил едно бижу, което си беше харесала отдавна. Не че исках да я подкупвам, обаче, признавам си, чувствах се виновен и то не малко.

Усмивката й, когато влезе в стаята и видя какво съм приготвил, можех да сравня с тази, която изгряваше на лицето й, всеки път, когато влезеше в един магазин за чанти, кръстен на Розовата пантера. Така бях сигурен, че е истински щастлива от изненадата ми. Седнахме на масата, сипахме си по чаша вино, казахме си „Наздраве“, целунахме се и аз я хванах за ръката, готов да сложа гвоздея на вечерта с подаръка си.

- През времето, в което те нямаше, аз научих много…

- Е, нямаше ме общо ден и половина, де… - прекъсна ме тя.

- Да, но ден и половина без теб аз усетих като Космоса – безкрайни. Та, както казах, през тези дни научих много... Научих, че винаги, когато тръгнеш нанякъде, моят дълг оттук-насетне ще е да те последвам, защото липсата ти кара ръцете ми да треперят, очите ми да сълзят, а светлината и настроението в този дом да изчезнат.

- Александре, какво ти става? Миналия месец беше цяла седмица на командировка и нямаше такива любовни обяснения. Да не си направил нещо?

- Има разлика! Миналия месец ме нямаше мен, а сега те нямаше теб! И трябва ли да съм направил нещо, за да ти кажа колко те обичам? Ако някой в тази стая е направил нещо, то това си ти! Ти направи така, че да не мога да живея без теб. Заповядай, любов моя! – дадох й велурената кутийка, в която нямаше пръстен, спокойно.

Реакцията й беше точно тази, която очаквах. Много се зарадва, веднага си сложи обеците и 12 минути се прегръщахме и целувахме.

Уви, беше време за салатата, когато дойде въпросът, който със сигурност очаквах, но не и тази вечер.

Снимка: Istock

- Алексче, абе, защо в тази купа си направил салатата, а не в на прабаба купата?

- Остави я сега на прабаба ти купата, дай да хапнем.

- Не, не, знаеш, че е специална за мен и само нея ползваме – тя стана, отиде към шкафа с купите, но някак странно (за нея, не за мен), не я видя. – Алекс, къде е купата?

- Коя купа?

- На прабаба купата!

Стана ми ясно, че няма как да се измъкна от отговора.

- Виж сега, нали помниш преди малко, като ти казах, че липсата ти кара ръцете ми да треперят?

- И?

- Изтървах я.

 - Кое си изтървал?

 - Купата.

 - Моля? Счупил си купата на прабаба?

 - Меко казано. По-скоро я строших, но много съжалявам!

-  90 години тази купа стои непокътната, накрая идваш ти с треперещите си ръчички и я чупиш, това ли ми казваш?

- Това нямаше да стане, ако си беше останала вкъщи!

- Тъпак! Затова ли бяха тези любовни обяснения и подаръци?

- Не, разбира се, просто купата беше знакът, че е време за този жест! Нали знаеш, че счупеното носи щастие? Така разбрах, че именно сега е моментът да ти подаря обеците, за които ми говориш от месеци…

- Ох, да, прав си, извинявай… – смирено ми отвърна тя.

- Наистина ли ми прощаваш?

 - НЕ, ЕСТЕСТВЕНО!

Снимка: Thinkstock

Вече четвърти ден не ми говори. Може би, защото се изнесе и май вече има ново гадже. Запознали се в самолета на връщане. Отскоро си имат и дете, момиченце, а аз хълцам по цял ден и си плюнча веждите - малоумно поверие, като това, че счупеното носи щастие. Казват, че ако човек хълцал, значи някой го споменавал, а за да разбере кой, трябвало да си намисли конкретен човек, после да си навлажни малкия пръст на дясната ръка и да го прекара през дясната вежда. Ако останело косъмче по пръста, значи за него си спомнял този, когото си е намислил.

Нищо не остана по пръста ми. За четири дена тя ме беше забравила и имаше дете от друг.

Погледнах се в огледалото – аз изобщо нямах вежди!

…

Събудих се силно изпотен. Тя все още беше в командировка. Отидох до кухнята, за да се уверя, че купата на прабаба й е в изправност. Отворих шкафа – тя стоеше там толкова горда и беззащитна. Без да затворя вратичката отидох да взема от онзи найлон с балончетата, за да обвия реликвата, да я обезопася и да я преместя, защото беше оставена на доста нестабилно място, върху разни тигани.

Докато ровех в коридорния шкаф, от кухнята се разнесе ужасяващо счупване, последвано от пронизващ тътен в тихата нощ… Тътенът на раздялата.

Изпращайте ми своите мнения, съвети, истории и предложения на имейл petrov.edinbg@gmail.com, както и в Инстаграм @alexdimpetrov