Преди броени дни отбелязахме 109 години от обявяването на независимостта на България.  Провъзгласена на 22 септември 1908 година от цар Фердинанд с Манифест, който той прочита в двора на църквата "Св. 40 мъченици" в старопрестолния град Търново, обявяването на независимостта на България е политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов.

С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор от 1878 г.

Денят на независимостта е обявен за официален празник от парламента на 10 септември 1998 година. С акта от 1908 година България отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.

Всички телевизии, които, о, чудо, работеха в този ден, ни засипаха с припомнянето на тези факти, които трябваше да разтуптят сърцата ни и да ни накарат за сто и девети път да се почувстваме независими и горди... докато пътуваме за родното черноморие, гръцкото или турското море. Есенното равноденствие и студеният вятър в столицата не отрезвиха мислите ни, а великопрестолният град остана някак самотен, пуст и недооценен.

Защото независимостта умря! Да живее независимостта! Отчитаме празника като поредното натрупване на почивни дни, превърнали се в атентат в сърцето на корпорациите и индустрията, за които почивни дни няма.

Днес сме повече зависими, от когато и да е било. И тук нямат място геополитическите, икономическите или медийно пробутваните популистки фрази на днешните политици. Днес зависимостта ни е пословична.

Зависими сме от децата и родителите си, от работата си, от хората, с които сме свързани, от приятелите си и от мобилните комуникации. Единствената независимост, която можем да си позволим е тази вътре в нас.

Времето, което отделяме за себе си, за да се посветим на собствените си нужди и желания, да се погледнем честно в гледалото и да си кажем истината затова, което сме постигнали грешките, добрините или насладата от живота. Толкоз! 20 минути на ден независимост е напълно достатъчна, за да си дадем сметка кои сме и накъде сме тръгнали.

Историята не помним, тя се учи проформа в училище, родителите не уважават учителите, учителите не уважават децата, силните са на дневен ред, а агресията в училищния двор расте. И това ни поставя в нова форма на зависимост. Да се опълчим ли на тези, които ни пречат, нагрубяват, унижават или да сведем главица, на принципа на петвековното прегърбване? Или независимо да се изправим и да защитим приятеля, съученика, учителя в цялото това нелепо битие, което сме допуснали да ни направи зависими от агресията, простоитята, пошлостта и омразата.

Независими ставаме само тогава, когато се радваме на чуждия успех и това ни дава вдъхновение и сили да постигнем невъзможното в рамките на собственото си микро общество.

Само ако правим най-доброто, на което сме  способни, там, където сме, ще постигнем някаква наченка на независимост.

Във всички останали случаи сме независими, защото от нас нищо не зависи!