Скоро чух една притча.

Конник преминал с бясна скорост покрай един човек. Пешеходецът се провикнал подире му: „За къде бързаш конникоооо?“

„Не знам – питай коня“ – отвърнал ездачът.

Препускането в днешно време сякаш е нещо нормално.

За къде бързаме?

От нас до училището на сина ми. От училището до нас. От нас до детската градина. От градината до нас. Като такси съм. Такси на което не му пречи да кара бързо на кратки разстояния и бакшишът му е равен на усмивките. Колкото повече километраж навърти и усмивки получи – толкова по-доволно.

После на работа.

Добре, че работата ми е да водя курсове по йога. Сякаш за малко спирам времето. Излъчвам спокойствие. Старая се винаги да има нещо ново в часовете ми. Да се развивам и да споделям с другите. Да се смеем.

Често ме питат как успявам да намирам време за толкова неща и все да съм спокойна.

Важно е да имам няколко мои минути сутрин, в които да събера мислите си и да си направя план. Обичам да се вглеждам в себе си и да наблюдавам останалите. Успокояващо е, че всички бързат за някъде... Пристигат в залата за йога с настройката, че в тези минути няма да мислят за задълженията си. Споделят ми, че чакат с нетърпение часа ни. И аз го чакам. И после излитат – вечерята, театърът, децата, багажите за утрешния ден… И аз след като изпратя спокойно всички започвам да се надпреварвам с времето.

От работата до магазините – от тук – домашните яйца, от там – месото, от друго място хляб с квас, от трето – зеленчуци… Прането. Яденето във фурната – аз на компютъра довършвайки вече пети месец първата ми детска книжка, подготвяйки нещо ново за вечерната ми практика, пишейки текст на новата ми песен, фейбук, мейл и още сто неща докато притърчавам до кухнята.

По пътя на там събирам играчки, чаши, листове… Нямам празен ход. Ей така успявам. Някак си.

После бързо пак до училището. От училището до английския. От английския до детската градина. От там до балета на дъщеря ми. От балета до английския. От нас до балета. От балета до нас. От нас до работата. До градинката. До вечерята. До миялната. До банята. До книгата, която пиша. До книгата, която чета. До всички и всичко.

Сякаш съм в центъра на една въртележка. Но не от онези по градинките. Е, понякога за радост и на тях. Научих се да спя бързо. Да ставам рано и да си лягам късно. Научих се да имам време за всичко.

Един безкраен маратон... Като този през уикенда по софийските улици само, че с лична кауза. В неделя бързах с такси за работа и се оказа, че накъдето и да завием все не можем да стигнем. Прииска ми се аз да съм зад огражденията, а не да се опивам да ги заобиколя. Таксиметровият шофьор за разлика от мен не работи за усмивки. И сякаш не бърза.

И пак се връщам към притчата в началото на споделения ми разказ.

Дали е по-добре да си страничен наблюдател или да препускаш покрай него? Да се движиш с бясна скорост или да те подминават?

От време на време се опитвам да дърпам юздите на моя кон.

И се надявам, докато препускам, да не пропускам нещо важно по пътя си…

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.