Прошката е дълъг и съзнателен процес. Така си мисля. Понякога лесно я получаваш. Друг път е трудно да я дадеш. Случва се да е само на думи. Случва се да си мислим, че сме простили, а всъщност да не сме. Обидата често пъти надделява, егото се издига като връх на планина към небесата и ни заслепява, не ни дава никаква възможност да се поправим или пък да дадем възможност на другия да се поправи.
И ето така, мили мои, се разрушават отношения. Понеже си прощаваме на първи март, едва ли не на килограм, но не и през останалите дни от живота. А животът – вярвайте ми – не е чак толкова кратък, колкото пише в книгите. Достатъчно дълъг е, за да съгрешим по един или друг начин, да си побием малко главата в стената, да направим няколко грешни избора, евентуално да се поучим от тях или да стане още по-лошо, да попаднем на грешните хора първо, това е някак си задължително, преди да се стигне до правилния, да се посърдим на себе си, че сме такива наивници да вярваме, че любовта е като в приказките и такива неща.
Тук ще закова като с пирон най-трудния въпрос – надявам се вие да знаете отговора, защото аз още го търся. Как се прощава, хора? Как? Кажете ми, моля ви.
Как се прощава на някого, който ти е разбил сърцето? Как се прощава, когато си бил лъган в очите? Как се прощава, когато са се подиграли с теб и са те захвърлили като непотребна вещ? Как се прощава, когато са ти преобърнали реалността с краката нагоре? Как се прощава на самия свят, задето е толкова несправедлив? Как се прощава на Бог, ако ще и да не вярваш в него? Как се прощава на майка, на баща... Ако не са ти дали обич навреме, още докато си бил дете – мъчно ще им простиш. И все у себе си ще търсиш вината. Тя всъщност не е твоя. И тяхна не е. Те просто не са били готови за твоята поява. Не им е било времето да стават родители. Рано им е било за тази отговорност.
Отговорност ли казах? Тежко понятие е това. И е съвсем конкретно в плътността на своите измерения. Прошката също е отговорност. Една от най-сериозните. Не е подхвърленото по задължение „прости ми, прощавам ти“. Прошка, поставена в кавички. Звучи ми чак смешно, но е вярно до болка.
Затова ви съветвам да извадите прошката от кавичките и да я посеете в душите си. Иначе само си говорим. Иначе само си губим времето. Вместо да бъдем искрени и да се стараем да бъдем най-добрата версия на това, което сме – ние очакваме опрощение наготово. Е – не става. Както казва една любима моя поетеса – понеделник е, няма прошка!
