Някъде бях чела мъдрост, в която се обясняваше за какво си крещим.
В момент на яд, злоба, омраза, или просто когато сме неразбрани за нещо сърцата ни се отдалечават и викаме силно, за да достигнат думите ни до човека отсреща, т.е. да скъсим това разстояние.
Това обаче сякаш се отнася до по-близките ни хора, а другите?
Ходих на нагревки в държавна поликлиника. Жената, която ни обслужваше, вечно викаше на някой за нещо.
Последният път закъснях с 10 минути. Задръстване. Такси.
Две деца с температура, обгрижвани до последно вкъщи. Часът беше 10 без 20. Аз си правех по три процедури, всяка от които беше точно по 10 минути. Почивката на жената беше в 10 ч. Почуках. Тя излезе отвътре и ми се развика. Опитах се да й се извиня, да й обясня, да я убедя да ми пропусне едната процедура и да вляза за останалите две, но напразно. Дори не ме чу. Тресна вратата и продължи да вика на хората вътре.
Понеже това ми беше последното посещение, й бях взела кутия шоколадови бонбони. Ей така, за настроение. Защото всеки път й липсваше. Само като си помислех за срещата с нея не ми се ходеше на нагревки. Имах чувството, че няма да ми подействат заради лошата й енергия.
Според мен, за да тръгне един човек да помага на другите, първо трябва да е излекувал себе си. Тръгнах с шоколадовите бонбони (дори бях забравила че ги нося в чантата си), въпреки че жената определено имаше спешна нужда от голяма доза ендорфин. Хормонът на щастието й липсваше. А след този случай и на мен.
Опитах се да й простя. Да се поставя на мястото й. Все пак работи от 8 сутринта. Сигурно се е изморила или и нейните деца са с температура вкъщи. Помислих си как ли се държи с близките си, ако работата й толкова я изнервя. Прибрах се разочарована, но слава Богу не си изкарах яда на моите близки хора.
Замислих се, че понякога викаме на другите, за да чуем собствения си глас. Сякаш дълго сме задържали емоциите си. Дълго не сме си говорили със себе си. Не харесваме това, което вършим. Животът, който живеем. И вместо да го променим, ние се обръщаме с гняв срещу другите, вместо да потърсим няколко секунди тишина в себе си и да намерим проблема в нас. Да се запитаме защо не ни чуват.
Все по-често стигам до извода, че няма нужда да крещя.
Всички ние и особено децата сякаш имаме бутонче за самоизключване, когато отсреща ни се включат мощни децибели. Аз си го обяснявам по начина, по който не мога да се съсредоточа да пиша, ако телевизорът е по-силен, децата се карат до мен или някой отвън е включил банциг.
Ако всички външни звуци са в нормални граници, не ми пречи. Просто това са шумове, с които сме свикнали. Рядко около нас има пълна тишина, но всеки звук, излизащ от рамките на обичайните ни стресира.
Така е с викането. Моята дъщеря дори преценява хората по гласа. „Тази учителка има неприятен глас – другата – миличък“. Аз редовно работя с гласа си и затова я разбирам. Ако не намеря точния тембър, с който да говоря на хората, които релаксират накрая на часа ми по йога няма да успея да им помогна да се отпуснат. Една песен също може да бъде много въздействаща и когато е изпята с много дъх.
Сигурна съм, че грубото отношение и крясъците са сравними с физическо насилие. Бих се чувствала еднакво, ако някой ми удари шамар, вместо да ми се разкрещи. Дори не знам кое по-лесно ще забравя. Така е и с децата ни. Дали им крещим редовно или им бием шамари все тая. Накрая ще ги възпитаме на агресия, която най-малкото може да се прояви към приятелите им, по-късно в работата и в техните семейни отношения.
Затова следващия път, преди да се развикате, опитайте да запазите няколко секунди тишина и да чуете първо себе си. Кажете си, че викате на себе си. Така или иначе малко е вероятно другите да ви чуят. Ако пък си изпуснете нервите – извинете се. Дръжте се с хората така, както искате да се държат с вас. Едва ли някой предпочита да живее сред нервни изблици вместо сред усмивки.
P.S: Докато пишех това, ми се падна едно късметче с кафето – японска поговорка: „Който се смее, вместо да беснее, е винаги по-силният“.
Избирам да бъда силна!
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
