Сто пъти „ах!“, ако искам да бъда точна за неща, които нямат точно измерение. Ах, януари миналата година вървях вечер по „Раковска“, прегърната от най-красивото момче на света и бях най-красивото момиче на света. Новото ми зелено палто тържествуваше, украсено всеки вторник, петък, събота и неделя от нов шал – пъстър, топъл, избран специално за мен.
В сряда и четвъртък не дефилирахме по „Раковска“, а не излизахме от вкъщи. Вечери и нощи, дълги и горещи, не само защото зимата отново не се беше случила зла и снеговита. Светехме отвътре, горяхме отвътре, излъчвахме сигнали един към друг и към всички, с които се разминавахме. Веднъж бабата, която продава цветя на спирката на тролея, пресече почти тичешком булеварда, протегна към нас бяла роза, поуклюмала от очакването някой да я купи, и рече: „Деца, гледам ви и ви се радвам, е тая роза сбъдва желания, наречете си ги наум, нищо че вече са ви се сбъднали, щом сте заедно…“ Моето момче й целуна ръка, извади пари, ама бабата (женицата може и по-млада от мен да е на години, казва ли ти някой) отблъсна банкнотата, погали ме по бузата и се дръпна: „За любов пари ни се дават, ни се взимат, Господ да ви пази!“ Стоим прегърнати, май прекалено дълго, докато казвам, че може да ни види някой познат, а Скъпият се смее „Това ли си пожела? Аз искам целият свят да ни види!“. Ох, като на длан сигурно.
Само че точно тази януарска вечер май не ме интересува нищо друго, освен ръката ми в неговата и бялата роза с нетърговски вид. Миналият януари беше щур по тийнейджърски, вървяхме през него опипом и с бесни атаки, превземахме крепости и срутвахме остарели пясъчни замъци, за да построим още по-пясъчни и миражни, в които се чувствахме като господари на вселената. Толкова любовен, толкова неразумен, толкова разпасан. Нямахме и мисъл за нищо, което предстои. За рестрикциите, които само след пак тъй разпасания февруари, щяха да ни се срутят на главите, никой нямаше и бегла представа. Просто бяхме свободни за всичко и във всичко.
По „Раковска“ и вкъщи. В такситата и в колата. В малките кафененца и кварталната пицария. Светът извън нас не съществуваше. Беше фон, върху който някой прожектираше цветна лента, а ние бяхме главните герои, които животът побутва към всички награди, защото животът е най-добрият режисьор, а ние… Ами ние играехме себе си. И ни се получаваше. Много добре ни се получаваше. Не преигравахме – живеехме се.
И ако говоря в минало време, то е заради миналия януари. Този януари му е продължението. Естественото продължение, преминало през критичната пандемиологична обстановка, през летните вечери по „Раковска“, през една нарисувана на стената камина, тенджера с изгоряло дъно, забравена на котлона, две подобрени рецепти за паста и освобождаване на място в гардероба и в банята, през три опита за ох, това не може да продължава така, предварително обречени на неуспех, ама длъжна съм аз да опитам, инатче съм и съм свикнала да вдигам рамо, докато не ми хареса да съм момиченцето с двоен ключ на врата („Защото все си губиш ключовете, скъпа!“) и не искам да се отключвам от ръцете, сключени нощем около мен.
Миналият януари просто е догодишният януари. И всечки оставащи ми януарове. А бялата роза, съсухрена, но без нито едно олетяло листенце, стои на лавицата на библиотеката, бодната в едно шише от някаква напитка с един куп е-та и слуша много внимателно какво й шепнем наум. Няма да й купуваме кристална ваза, за любов пари нито се дават, нито се взимат, нали помните? Ах!...
Добави ни в предпочитани източници в Google
