Онзи ден гледах постановката „В часа на синята мъгла” в Нов Театър. Хубава постановка. За живота на Яворов. За трагедията му. За двете любови, съпътствали дните му. Порази ме най-вече образът на Лора. Изигра го актрисата Елена Петрова. Впрочем – по прекрасен начин. Дори ме накара да се замисля. За ревността, която често пъти се появява в ежедневието ни и руши всичко красиво. С едно движение на ръката.
Ще ми се да ви споделя някои мои разсъждения по тая тема. За ревнуването. Мен много са ме ревнували и аз доста съм ревнувал. Изпадал съм в ужасни ситуации от ревност. Погубвал съм се от ревност. Оставал съм сам от ревност. И защо?
Сега, като тегля чертата, си давам сметка, че не е имало никакъв смисъл от цялото това усилие. Точно така – да ревнуваш е безсмислено усилие, което за капак на всичко отнема от енергията ни. От времето ни заедно. От часовете и от минутите ни на планетата. Време, в което можем да се обичаме. И още – можем да опазим любовта си.
Хората често забравят, че любовта не е даденост. Тя е ежедневно внимание към другия. Тя е обич първо към себе си. И дълъг труд. Тя е отдаване до последната клетка, а не съмнение. Тя е да се осмелиш да прескочиш пропастта на отчуждението. Тя е не да се колебаеш, а да си сигурен в избора си. Иначе как би могъл да бъдеш щастлив? Естествено – никак.
С други думи, искам да кажа следното – мили момичета, вероятно няма да сте съгласни с мен, но аз твърдя, че у всяка една от вас дреме по една Лора. Моля ви – не я будете! Вярвайте на мъжете си, колкото ви позволява сърцето. Зная, че женското сърце е голямо и тупти силно. И търпи. И прощава. Велико е това женско сърце! Казвам го без капчица патос! Сърцето на жената е пулсът на вселената! Ако то спре да бие – тя ще умре. Аз не искам това. Затова ви съветвам да не си тровите нежните организми с такива негативни емоции.
Ако един мъж желае да е с вас – той ще остане. Въпреки бурите. Въпреки трудностите. Въпреки изпитанията. Ако ли пък пожелае да си отиде – едва ли ще можете да го спрете. Ето защо по-добре да правим любов, а не да воюваме. От скандали файда няма. И бездруго сме временно тука. Нека се насладим на пътешествието и на насъщните мигове. Нека – съвсем като по Хемингуей – го превърнем в безкраен празник. Струва ми се, че го заслужаваме.
