Деян Донков вероятно е дал десетки интервюта през живота си. Моето желание бе да му взема едно различно интервю. Да го питам за онова, което вълнува самия него, а не медиите. Да разбера какъв е човекът, превъплътил се в толкова много ярки роли. Да повдигна завесата над личността му. Желанието ми бе да поговорим за изкуство. За важността на зрителя за актьора. За семейството като опорна точка. За плюсовете и минусите на актьорската професия. За артистите, които избраха да си отидат. За съдбата им. И за още други неща, които сметнах за съществени.
Не мисля, че Деян има нужда от пространно представяне. Той е себе си. От начало до край. Не просто разпознаваем, но и неповторим. Мисълта му понякога препуска от тема в тема, връща се, задълбава. Търси истината. Съвсем като самия него. При срещата ни в гримьорната му в Народния театър, той ме помоли да започнем интервюто с една сентенция на Харолд Пинтър, а именно – „Когато се погледнеш сутрин в огледалото, е трудно да презираш другите.”
Старт.
Разкажи за най-новата ти постановка „Любовникът”
Едноименната пиеса на Пинтър за мен е култова. Хубавото e, че успяхме да я направим с Радина (Р. Кърджилова), защото от много време ми се върти в главата. Вътре има едно мое решение. Исках да се получи като психодрама. Има такива хора, които ходят при психоаналитика и играят, за да могат да достигнат до същината на проблема. Та така, с този тип като сеанс, в който все едно изиграваме това, което се е случило на други хора. Това цялото не се илюстрира и не се показва, а се внушава. Тъй че в някаква степен цялото нещо е експеримент. Но аз обичам такива по-смели неща. Като ме дърпа този порив, аз не мога да му се противопоставя. Както казва бащата на Радина: „Този, който е дарен с талант, не го притежава, талантът не е твой, той е божествено нещо и ти трябва да му служиш, да го обгрижваш.” Тоест каквото ти се каже отгоре – това правиш.
По-трудно ли е или е по-лесно, когато главната актирса ,с която си партнираш на сцената ти е толкова близка? Все пак всички знаем,че Радина Кърджилова е твоя съпруга.
Ами, по-трудно е. Не е като чист професионализъм, само да се срещаш с тази жена в театъра, ти живееш с нея, репетираш с нея, дето се казва, дишаш с нея. И това е много дълъг период . В един момент дори в нея усетих желание да си поеме глътка въздух – да не сме заедно за пет минути от денонощието. Слава Богу, детенцето ни е голяма опора. Когато го погледна разбирам, че мога да премина през всичко и всяка една трудност всъщност е грижа, а не проблем.
Голямо изпитание ли е актьорската професия? Как толкова години успя да се задържиш на върха?
Koгато влагаш цялото си същество вътре в цялата тая работа и никога не лъжеш нито себе си, нито зрителите и не им правиш никакви номерца, само и само, за да им се харесаш, а си просто проводник на таланта и през него даваш живот на текста, някак си самата професия ти се отблагодарява и нещата се случват по най-добрия начин. Обаче наистина всичко е свързано с пот и кръв. Казвам го буквално, защото почти на всяко представление, преди всяка премиера, винаги се случва да пусна кръв от някъде. Не съм суеверен, но уви – факт е. Всичко е въпрос на битка. Има една пловдивска група от фенове на представления на Народния театър – първо бяха по-малка група, после станаха един автобус, после – два автобуса. Именно те – зрителите – ми вдъхват надежда, че има смисъл да се води тая война с пошлостта. Ако стигнеш до сърцата на хората – постигнал си своето.
„Любовникът” ли е първата постановка, която режисираш?
Не. В театър „Азарян” ме поканиха да направя „В очакване на Годо”. За съжаление там не се развиват много добре нещата, тъй като управата се смени. Все още поддържаме живо представлението. Сега ще се играе на 13-ти февруари. Колкото до „Любовникът” – като цяло се хвърлих в доста дълбоки води. Тя ме извика. Не съм имал амбицията да ставам режисьор, имах нуждата да я разкажа аз. Намирам някакъв вид смелост в предизвикателството да опиташ. Както казва моят герой Рандъл Патрик Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо – „Аз поне опитах.”
Какъв е бащата Деян Донков?
Много влюбен в двамата си сина . Това, което съм сигурен, че съм им дал на максимум, е любов. Тя е в основата на всичко. Другото са подробности. С големия ми син, (13г.) снощи отскочихме до Витошко Лале да караме нощен сноуборд за първи път. Страхотна тръпка му беше. Отидохме горе – виелица, студ! Накрая се оказа, че съм загубил ключовете от колата. Оттам – какво да ти разправям – шоу! На другия ден ми се обадиха, че са ги намерили. Някъде по пистите. Под снега. Представяш ли си? (Смеем се.)
Какво е да се занимаваш с изкуство в България? Забелязвам една тенденция – сякаш покойният артист ни е по-драг. Доколко е вярно това?
Ставал съм свидетел на злобни коментари от колеги за моя приятел Чочо Попйорданов, говореха зад гърба му примерно,че е дошъл пил на представление и същите тези хора симулираха колко страдат за него и колко им липсва, след като вече си беше отишъл. Това за мен е ужасно лицемерие. За съжаление много от нашите „звезди”са фалшиви герои – нямат тази свръхчувствителност, която притежават истинските артисти. Тая особена чувствителност изисква особено внимание от работодателя, ако щеш. И изобщо, ако има гений в България, той ще е гений на завистта. Бездарниците и некадърниците се съюзяват, за да смачкат таланта. Но ние не сме тези, които ще съдят. Ние разбираме и нещастието на злите хора. Те рано или късно ще се покаят.
Свръхчувствителността ли е ахилесовата пета на артиста?
Струва ми се, че да. По самия себе си съдя. Дори и да съм застанал зад някаква маска на мъжкар, то е защото съм раним. Човек понякога трябва да се защитава от нападки и от разни етикети, които му слагат.
Наскоро ни напусна Иван Ласкин. Ще ми се да те попитам – тази негова острота и грубост, с която бе характерен, маска ли беше?
Имало е случаи, в които и аз съм виждал тази негова страна и не ми е бил лицеприятен. Който и да се държи така, не би бил лицеприятен. Иван по-скоро искаше да се покаже, че е страшен. Понякога обществото те набеждава за чудовище и ти започваш да играеш по свирката му, а това не бива да става. Въпреки всичко, Ласкин е светъл и добър човек. Казвам „е”, защото вярвам, че някъде там продължава да е.
Кога ще има следващи представления на „Любовникът”?
Следващото е на 10-ти февруари. Ела да го гледаш.
Чух,че ти предстои да режисираш и изиграеш моноспектакъл по романа „Камбаната” на Недялко Славов. Как се подготвяш за това?
Първо искам да кажа, че романът е покъртителен. Не мога да предположа какво ми предстои. Главната ми идея е зрителите да преживеят катарзисно изживяване. Тая книга има атомен заряд. В нея има много комедийни моменти, в един момент става трагикомедия и накрая става трагедия. С огромен респект подхождам и с известна доза уплах, но не страх.
Кой е въпросът, който никога не са ти задавали, а би искал да отговориш на него?
Може би е въпросът „Има ли смисъл от всичко това?”, аз казвам – да, има смисъл от всичко това. Трябва да сме благодарни за самия живот. Човекът, като че ли е забравил, че той е едно чудо.
Тук се споглеждаме. Разбираме се, без думи. Деян гаси цигарата си. Спирам диктофона. Това беше. Благодаря за възможността да споделя този разговор с вас. За мен бе чест.
