Ние робуваме на изградените си представи.

Дали това е робство? Просто така си живеем, по дяволите. Я не ни закачайте! – така бих викнал на всичките там хитри психолози и философи, които казват, че робуваме.

Аз примерно изпитвам подозрително отношение към хора със странно поведение.

Гледай ти. Ще каже някой. Та ти си психиатър, или поне – бивш психиатър. Ами, ако ти изпитваш подозрително безпокойство от странни хора – то какво остава за другите?

А светът е пълен със странници.

Странник е странна дума. Стрейнджър. Коренът и в индоевропейските езици явно е един и същ. Едновременно означава и необикновен, различен, причудлив човек, както и странстващ, скитащ човек.

Да, аз имам същите предразсъдъци като всички хора – психиатри и непсихиатри. Човек е другото име на Предразсъдък. Видим ли някой, който не си облича напълно палтото, а само пъха ръка в единия ръкав и оставя останалата част наметната на гърба си; някой, който ходи с обувки, с поне три номера по-големи от краката му; който има дълга до гърдите чиста и сламеноруса брада…Изпитваме силна подозрителност. Такъв човек може да ни…

М-м-м какво може да ни?

Да разруши Спокойствието ни, да ни Обърка, да ни Уплаши. И да съсипе подредбата на Благоприличния ни Свят! – изпищяваме ние.

Той светът е объркан достатъчно! – викваме ние – не ни трябват още и още странни хора, за да го дообъркват.

Дори и аз виквам така - без да искам, съвсем импулсивно. Въпреки, че съм се учил да приемам странностите на хората с мъдра благост. Докато бях психиатър.

Хахаха. Глупости. Никой, никога и никъде не учи психиатрите на мъдра благост и блага прегръдка за другите. Психиатрите са чиновници на души - в най-масовия случай.

Или самотни мислители – в някои редки случаи. 

Времето ни е такова: учим се да смятаме, а не да живеем. Учим се да разпознаваме цветни картинки, а не да разпознаваме хората.

Та така. Страхливо момче съм аз. Въпреки, че съм наперен, страх ме е някой странник да не нахлуе в живота ми и да не ме Обезпокои. Единственото ми оправдание е, че и другите са такива. А това - както винаги съм казвал – е жалко оправдание.

И ето. Водя курс по творческо писане. Там – освен десетките мили момичета, идва и едно момче. Странник от тия… Всъщност, аз без да искам описах точно него по-горе. Ходи си ей така. Като Божи сладък човек – със смъкнато на едното рамо шушляково яке. С нахлузен един ръкав – другия – виси някъде наоколо. С брада дълга до гърдите. Хубав и млад като Андрей Рубльов. Руски светец от Новгород някакъв, но пристигнал с шейна от брезови кори в България. Съдейки по насмешливо-подозрителните погледи на всички – лудо момче.

И аз – защото съм наперен, защото обичам да се фукам, че съм бил психиатър (защото това е странно и звучи достолепно) – та аз се опитвам да се държа по-отпуснато и безгрижно с това момче. Пък и го харесвам. Изглежда много умен. Но говори прекалено много и понякога доста дразни с безкрайните си философии. Другите. А може би и мен. Но аз си налагам да съм великотърпелив. Може би от суета – но така си налагам.

И така - аз - нали трябва да покажа колко съм опитен и печен – показвам радушна невъзмутимост. А всъщност ме е страх. И аз съм съвсем като другите плах и подозрителен към него. Да не вземе да му щракне нещо в русата глава и да направи някоя беля?!

Та мен даже и повече ме е страх! Защото за разлика от другите хора – непсихиатрите, аз имам доста плашещи спомени от психиатрията. В паметта ми бързо изплуват какви ли не страшни случаи с мои пациенти и фантазията ми е способна да роди какви ли не плашила.

Ние… аз по точно, се боим от нарушаване на реда. На монотонния ред. Дори и от изключителни и хубави неща. Така си мисля понякога…

И ето – аз позьорски се правя, че общувам освободено и леко с това странно момче, с този Странник. Той нищо нередно не прави. Бърбори малко повече. Ходи странно. Аз уж се държа с него ведро и непринудено… Но всъщност се чудя как да го държа на дистанция… нащрек съм. Глупаво ли е това? Може би – просто човешко…

И ето – вчера едно друго момче, моят приятел Гелето – също курсист в моя курс по творческо писане, на срещата на курса ни каза:

– А вие всъщност знаете ли, че Румен Л. е виртуоз пианист? И че е лауреат на Незнам-си-какви- страхотни-награди?

Аз и другите курсисти похъмкахме малко.

Странникът винаги ще те изненада с нещо. Но аз изведнъж усетих, че чувството ми към това момче се променя. Боязливостта ми някак започна да се разтапя. По време на курса той пак взе думата и поговори по странния си и многословен начин. Повече от половин час. Всички се смееха. Но вече – знаейки за пианото – се смееха с други гласове. Изкуството променя нещата. Той ставаше някак Свещен Странник.

А след това аз се прибрах и отворих родния Фейсбук. Влязох. Бащиният Фейсбук, хаха. И там някой беше качил клип на изпълнението на пиано на Румен Л. В някакво риалити за таланти. И аз го гледах.

И след това поседях. Напълно разстроен от възторг. Все едно клатех пръст на себе си. И доволно и назидателно. Какво си ги мислиш ти за хората? – мъмрех сам себе си - Какви подозрения изпитваш ти към тях? Гледаш странните им влачещи се якета… Гледаш дългите им един фут конопени бради… и ги следиш вкиснато и подозрително; следиш ги с надзирателски поглед - като еснаф със сто жълтици в скрина. И не подозираш, че те са гениални, тия Странници, тия щъкащи по света сладки Божи хора!

На ти сега! – казвах си благо и назидателно – на ти! Да знаеш друг път, че именно тия, шантавите и странните и необичайните и волно скитащите по света с двойно по-големите си обувки – те ще те подхвърлят чак до Космоса от възторг. С тайната си, луда гениалност. Да да.

Пък ти пак си бъди подозрителен и плах, глупчо.

Така си казах аз и се засмях от доволство. Да, да. Гениално момче. Върна ми възторга от света. За известно време.

Човек робува на своите закостенели, изградени отдавна представи.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.