Често ме питат на какво ме учат децата ми. Едва ли повечето майки могат да си отговорят на този въпрос. Първо, не им се налага, а освен това нали ние сме тези, които трябва да ги научим.

Да, те ни променят или поне променят начина ни на живот. При някои за малко, при други завинаги. Но като изключим тази промяна, честно казано,  какво можем ние да научим от тях?

Ще ви кажа аз какво "взех" от моите. Или поне първите неща, за които се сещам.

За човек, който пише, е много важно да умее да забелязва детайлите. Децата го могат безусловно. А дори и да не се занимавате с писане, нали и без това в живота трябва да обръщате внимание на малките камъчета, които могат да обърнат каруцата. Малчуганите например не биха се впечатлили от това, че са целите в кал, обаче ако на теб ти е изникнала пъпчица, ще я забележат веднага.

Няма да забравя първия път, когато заведох сина си в зоологическата градина. Много исках да му покажа колко голям е слонът. Животното обаче беше застанало като заковано и приличаше повече на грамаден паметник, отколкото на интересен бозайник, поливащ се с хобота си.

Тогава синът ми изведнъж видя една пеперуда. Хукна след нея да я залови, забравил за какво сме дошли. И аз побягнах подир него - да не падне. Тичахме, тичахме  докато подминахме слоновете. Малкият хвана пеперудата (аз не бих могла) и каза: "Мамо, хайде да си ходим. Ще си направим зоопарк вкъщи".

Толкова за детайлите. Другия път ще ви разкажа за възможностите на въображението им. На моите двама сладури.