Ако бях мутреса, щях да запаля джипа и да си обикалям на воля софийските улици.

Щях да съм със слънчеви очила, защото ноемврийското слънце обикновено боде очите на такива жени.

Нямаше да ме е яд, че гримът ми не се вижда изпод очилата.

Една мутреса винаги намира на кого да покаже очната си линия.

Щях да си карам спокойно лъскавия джип, да поклащам глава в ритъма на някое фолк парче и да се усмихвам. Мутресите се усмихват рядко, но когато се налага – правят го неподражаемо естествено.

Възможно е и да помахам на някого зад стъклото, ей така, колкото да го разсея и да направя деня му хубав.

Изобщо, ако бях мутреса, със сигурност нямаше да се терзая за тъпи неща. Нямаше да говоря с цветята, докато ги поливам, или с кучетата, с които играя в двора.

Всяка уважаваща себе си мутреса трябва да е преди всичко прагматична. Реализмът я движи напред, романтиката е за идиотки.

Животът би бил прекрасен, ако бях мутреса. Поне до деня, в който джипа ми не се окаже краден.