А как смело падахме като деца, без страх, че ще ожулим коленете си
В училище бях отличничка. От онези прилежни ученици, които винаги си учеха уроците, пишеха си домашните и предоставяха решените задачи по математика за безвъзмездно преписване на другарчета. Отличничка бях и в гимназията. Дори единствената петица в дипломата ми – злощастен апотеоз на непокрит норматив по баскетбол и на пръв поглед удобен повод да изкрещиш „Ааа, виждате ли, че не съм чак толкова голям отличничка?”, всъщност затвърждаваше точно обратното.
Университетът бе следващото добро поле за себедоказване, себеутвърждаване и други себе-постижения.
Така, докато животът си течеше, синдромът на отличничката се бетонираше все по-устойчиво. Неговият пълен размах обаче настъпи на работната площадка. Проявяваше се всеки ден, по всяко време, с все по-голям и сериозен набор от симптоми. Да изработиш петилетката за пет дни, а защо не и по-рано. Да свършиш всичко безупречно, защото цял свят тебе гледа и точно сега не е моментът да се изложиш.
Утре, разбира се, също няма да е моментът. Да си работещото момиче на годината, защото това звучи гордо и първа радост е за тебе. Да играеш винаги на сигурно, защото пази боже да паднеш и някой да ти се присмее. Да имаш винаги готов план – цели, стратегия, разграфена по дни excel-ска таблица, за да не изпуснеш златния миг на живота си.
Да имаш винаги готов план Б – ами ако excel-ска таблица се затрие и всичко отиде по дяволите? Да изчистиш къщата в неделя, защото в понеделник вече ще е късно и вселената може да загине под прахоляка в хола ти.
Така близо 10 години аз и отличничката в мен живеехме в мир, разбирателство и непрекъснато олимпийско надскачане с летвата, която дружно си бяхме вдигнали. До момента, в който вместо „Бъди отличничка”, вътрешният глас попита „Ами ако скочиш?”. Измина цяла година, докато се реша да скоча. Време, в което осъзнах, че в живота не съм научила едно от най-важните неща – да се хвърлям в неизвестното не със страх, а с любопитство и хъс.
Да оставям сигурното, за да търся себе си в дивото. Да тръгвам по нов път, без да зная какво ме чака зад ъгъла. Да не си пиша домашното, когато чувствам, че то вече не е моето домашно. Да скачам смело, дори когато мога да падна по лице и да си ожуля колената. Също както падахме като деца от колелетата и се прибирахме вкъщи доволни и целите в рани.
Обичам отличничката в себе си – научила ме е на страшно много и за нищо на света не бих се отказала от нея. Рано или късно обаче идва ред на другата – дивата и смела провокаторка, която те зашлевява и те бута по стръмното, без да ѝ мигне окото – за да ти напомни, че животът е прекалено кратък, за да вървиш само по утъпкания път.
Нужна е и турбуленция. В противен случай става скучен. Като бележник на отличничка.
Автор: Рая Стефанова
Още от същия автор:
Влюбих се в теб!
Меркантилността не е от женски род
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
