Синдромът на отличничката

Синдромът на отличничката
Снимка: Thinkstock

А как смело падахме като деца, без страх, че ще ожулим коленете си

В училище бях отличничка. От онези прилежни ученици, които винаги си учеха уроците, пишеха си домашните и предоставяха решените задачи по математика за безвъзмездно преписване на другарчета. Отличничка бях и в гимназията. Дори единствената петица в дипломата ми – злощастен апотеоз на непокрит норматив по баскетбол и на пръв поглед удобен повод да изкрещиш „Ааа, виждате ли, че не съм чак толкова голям отличничка?”, всъщност затвърждаваше точно обратното.

Университетът бе следващото добро поле за себедоказване, себеутвърждаване и други себе-постижения.

Така, докато животът си течеше, синдромът на отличничката се бетонираше все по-устойчиво. Неговият пълен размах обаче настъпи на работната площадка. Проявяваше се всеки ден, по всяко време, с все по-голям и сериозен набор от симптоми. Да изработиш петилетката за пет дни, а защо не и по-рано. Да свършиш всичко безупречно, защото цял свят тебе гледа и точно сега не е моментът да се изложиш.

Утре, разбира се, също няма да е моментът. Да си работещото момиче на годината, защото това звучи гордо и първа радост е за тебе. Да играеш винаги на сигурно, защото пази боже да паднеш и някой да ти се присмее. Да имаш винаги готов план – цели, стратегия, разграфена по дни excel-ска таблица, за да не изпуснеш златния миг на живота си.

Да имаш винаги готов план Б – ами ако excel-ска таблица се затрие и всичко отиде по дяволите? Да изчистиш къщата в неделя, защото в понеделник вече ще е късно и вселената може да загине под прахоляка в хола ти.

Така близо 10 години аз и отличничката в мен живеехме в мир, разбирателство и непрекъснато олимпийско надскачане с летвата, която дружно си бяхме вдигнали. До момента, в който вместо „Бъди отличничка”, вътрешният глас попита „Ами ако скочиш?”. Измина цяла година, докато се реша да скоча. Време, в което осъзнах, че в живота не съм научила едно от най-важните неща – да се хвърлям в неизвестното не със страх, а с любопитство и хъс.

Да оставям сигурното, за да търся себе си в дивото. Да тръгвам по нов път, без да зная какво ме чака зад ъгъла. Да не си пиша домашното, когато чувствам, че то вече не е моето домашно. Да скачам смело, дори когато мога да падна по лице и да си ожуля колената. Също както падахме като деца от колелетата и се прибирахме вкъщи доволни и целите в рани.

Обичам отличничката в себе си – научила ме е на страшно много и за нищо на света не бих се отказала от нея. Рано или късно обаче идва ред на другата – дивата и смела провокаторка, която те зашлевява и те бута по стръмното, без да ѝ мигне окото – за да ти напомни, че животът е прекалено кратък, за да вървиш само по утъпкания път.

Нужна е и турбуленция. В противен случай става скучен. Като бележник на отличничка.

Автор: Рая Стефанова

Още от същия автор:

Влюбих се в теб!
Меркантилността не е от женски род

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти