Ние, жените, имаме особено отношение към дрехите. Те не са само някакви скроени платове, които да обличаме, за да не ние е студено или да изглеждаме представителни, или "дай там нещо да метна, че закъснявам...". Не!

Дрехата е късче плат от нас самите, тя е част от начина, по който сме скроени. Тя закопчава самочувствието ни стабилно и го топли. Понякога е нужно. Също така, често оправя ревера на настроението и облича в цвят емоцията, която ни владее.

Така усещаме дрехите. А в определени моменти ни стават толкова важни, че не ги наричаме една рокля или една риза, а Онази рокля, Онази риза ...или направо Сашо, Петър, Мартин, Хари...

Аз често кръщавам дрехите си с имена. Или заради някого, или заради нещо, или заради двете. Сашо, например, е ...красива черна рокля. Купих я в силно драматичен, след-любовен, крайно самотен, леко-самосъжалителен момент от живота ми. От онези, в които ако не се намери подходяща ръка да прегърне рамото ти, трябва да се намери точната рокля, която да го обгърне. Веднага.

Сашо се появи по-бързо отколкото очаквах. Лепна се за мен. Лепна по мен. Идеално. Не станах по-малко тъжна, но бях подчертано красива и тъжна. И ми беше много по-добре.

Помня Мартин - една пола, по която въздишах няколко дни. Появи се в момент, в който нарочно не поглеждах витрините, защото колкото и да го правех, щях да си остана само с гледането.

Както добре знаем, ако искаш да намериш дрехата, която най-много харесваш, трябва да... свършиш парите. Тогава всичко, което искаш веднага се показва. И тъй като аз умишлено не исках да гледам в посоката, в която можех да видя, полата не ме повика, а ми изкрещя от една витрина. Много красива беше, много ярка, много лятна, шарена, дълга и хипарска.  Подминах я разбира се, но това не й попречи да остане в мен. Два дни по-късно, след като мина и през съня ми, реших, че трябва да бъдем заедно. С Мартин – полата. Дадох й име.

Хари е... риза. Няма такава дреха! Широка, прозрачна, с цвета на небе пред буря, но с много слънчев дух. Намерих я точно когато се бях загубила. В обстоятелствата. 
Хари ме допълни по прекрасен начин и прикри за малко нечия липса.

Петър е жилетка, Радо – пуловер, а Десо – най-красивият шал на планетата...
С Десо си тръгнах от Венеция. Беше си любов от пръв поглед. Напълни ми очите с цветове. След толкова подкупваща постъпка, не можах да не го купя. На летището го извадих от куфара и го увих около врата си.

Уплаших се, че някой влюбен италианец ще забрави да качи точно моя куфар, ще се загуби, а когато някой някога го намери и отвори ще бъде жена, която ще види Десо и ще заживее с него... Недопустимо!

Да, ние жените, имаме особено отношение към дрехите.
Те за нас не са само функция, а много, много шевове емоция.
Твърде често с тях обличаме не телата, а душите си.

Потвърждение на всичко казано до тук е разказът на една приятелка, която толкова горко плакала за една съсипана с белинен отпечатък невероятна оранжева рокля, че мъжът й сам отишъл в магазина и купил... друга!

Въпреки това обаче връзката с първата рокля (вече кръстена Оранж) била толкова силна, че моята приятелка я боядисала в черно и отказала да носи новата...

Това е!