Винаги съм се чудел на думите "да не се изложим пред чужденците". Забелязал съм, че ние рядко се излагаме. Не по-често от всеки друг.
Забелязал съм и друго – всеки път, когато чуем нещо не особено положително за страната ни, или се съгласяваме с констатацията, вдигайки рамене или разпалено обясняваме, как чужденците нищо не разбират и как ние сме героична нация на 2000 години, най-приказните на света, но никой не го разбира, а и всички са срещу нас.
Изобщо не изпадам в обяснителен режим. Гледам поведението и действията ми да са такива, че никой да не се почувства длъжен да ми обяснява, колко сме били зле.
Започвам отзад напред. Преди няколко месеца бяхме с компания в Италия. Сядаме в едно заведение в Трастевере. Туткал да ни бяха сервирали щеше да е вкусно. Искам да кажа, че кухнята им е приказна. Така. Разхождам се аз из заведението и навсякъде гледам коркови тапи. "Какво ги правите тия коркови тапи, бе пичове?"
"Ами, колекционираме си" – отговаря салонният управител, който ни настани.
"А, имате ли от България ? Не. Идеално. Като се прибера, ще ви пратя."
Прибрах се, събрах един колет различни тапи от български вина и им ги пратих по пощата. Получих екзалтиран имейл със снимка, на която са сложили тапите в една много голяма декоративна чаша за вино с българското знаме отгоре. От някъде са го намерили, защото аз не съм се сетил да им го пратя. Те са ми непознати, аз на тях - също.
Нали се сещаш обаче, че тия хора, всеки път, като чуят нещо за България и за българите, ще подложат на дълбоко съмнение добавката, че сме скапаняци. Ако има такава. А помисли, колко хора ще разберат историята за едни обикновени коркови тапи от едни обикновени български туристи.
Друга история, от същото пътуване, пак в Трастевере ( квартал в Рим "оттатък реката"). Влизам в една книжарница и гледам една стена с картички на магнити от целия свят. Най-много бяха от Шотландия, защото съдържателката беше шотландка, която заживяла в Рим преди 20 години. Нямаше от България. Пратих ѝ. Същата реакция. Между Естония и Нигерия вече греят кубетата на Александър Невски. И шотландката няма да дава толкова настървено ухо на приказките, че българите не сме читави.
Още едно. Това ми го е разказвал приятел. Лондон. Стоят си моя приятел и там, който е с него и покрай тях минава компания пияни англичани. На едно от момичетата му пада портфейлът, в който си личи една бала пари – сериозна сума. Моя приятел скача, взима го, връща им го и се връща на мястото. След секунда скача отново, настига все още невярващата, че са си получили парите компания и им казва – "Не забравайте, аз съм българин".
За да си посланик на България, не трябва да имаш дипломатическа кола и посолство със знаме, което не е прано от три месеца. Трябва просто да си адекватен в дребните неща. И никога да не пропускаш възможността да демонстрираш, как българинът в теб всъщност е първообразът на глобалния пич. Нали си спомняш Армстронг (тъкмо отбелязваме 45 години от полета му до Луната)?
В този дух - една малка крачка на българина, голяма крачка за страната. Перефразирано.
Сега съм решил да обособя един български кът в едно малко музейче във Вашингтон, защото видях, че има подобен румънски кът. Какво ще ми струва? Две сребърни петлевови монети (от 1884-та година, един кръст за храброст от Първата световна война, две-три стари картички от София, едно флагче и стара географска карта на страната). Колкото и да го смятам, излиза не повече от 500-600 лева. Дано го направя. Съжалявам за бездушната калкулация, но искам нагледно да ти покажа, че има жестове, които зверски си струват и в същото време почти нищо не струват. Разбираш ли? А пък има и такива съвсем без пари.
В заключение – не ти казвам да помъкнеш армагани и де що видиш паланка, да им туриш по едно мускалче от България. Недей да правиш нищо, което не ти идва отвътре, но и не се спирай за нищо, с което мислиш, че можеш да бъдеш полезен.
Сигурно преди теб е имало немалко българи, които са се поизложили, но ти направи така, че да запомнят теб. Не тях.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
