Днес ви срещаме с Десислава Василева, създател и организатор на "Работилница за репортери" и победителя в техния конкурс - Калина Александрова. Те ни разказват за идеята на инициативата, за вдъхновяващите примери и любовта към писането.
***
Конкурсът се провежда за пета поредна година. Разкажете ни как започна всичко и как се промени форматът му във времето.
Десислава Василева: Веднага след създаването на регионалния новинарски портал EspressoNews.bg си зададохме въпроса – с какво може да бъдем полезни на местната общност и как да подпомогнем изявата на талантливите деца в региона на запад от София. Така се роди идеята за конкурса, като първо започнахме с ученици и училища от шест общини – Божурище, Годеч, Драгоман, Костинброд, Своге и Сливница. Резултатите бяха впечатляващи и това ни даде самочувствие да продължим да развиваме проекта. Потърсихме партньорството на водещи медии, които да предоставят възможност на изявените ученици да се запознаят практически с журналистическата професия, чрез стажове и посещения при тях, поканихме изявени журналисти за ментори на учениците, свързахме се с катедра „Медии и обществени комуникации“ на УНСС, която дава възможност на най-талантливите деца да се обучават в нейните специалности, без полагане на изпит по Български език и литература, обърнахме се към българския евродепутат Ева Майдел и тя прие идеята да бъде патрон на конкурса и да предоставя голямата награда на победителя – посещение в Брюксел и запознаване с работата на европейските институции. С всяка следващата година проекта някак естествено разширяваше своя мащаб, като тазгодишното пето издание се проведе на национално ниво.
За нашите читатели поясняваме, че вие работите с гимназисти, а не със студенти и хора с професионален опит и академична подготовка. Как успявате да откриете журналистическия талант у едно дете, което (все още) не е наясно с възможностите си?
Десислава Василева: С много активна връзка и комуникация с тях. Както казах, започнахме с търсенето на участници в малки общини и за нас беше изключително важно да убедим учениците, че ще им бъде обърнато внимание, че талантът им ще бъде забелязан, развит и поощрен. Посещаваме училищата, говорим с тях, комуникираме през социалните мрежи и когато те видят това отношение, когато с тях се свържат нашия главен редактор, менторите, когато започнат да получават обратни връзки, корекции и напътствия и видят публикувани свои материали на страниците на една медия, като усетят добрия прием на аудиторията – не само на техните близки, нещата започват да се получават. Имаме ученици, които участват три-четири поредни години и те са ни особено скъпи, защото проследяваме тяхното израстване и развитие, а те се превръщат в истински посланици на родния си край –неговите природни дадености, култура, история, актуална обстановка, бизнес възможности. Приятно е да виждаме как част от тях вече са студенти по журналистика и то благодарение на професионалната ориентация, която сме им помогнали да намерят.
Тазгодишната победителка в конкурса е Калина Александрова. Разкажете ни как тя успя да се открои от останалите и да си заслужи почетното първо място.
Десислава Василева: Тя участва за втора поредна година и още през миналата впечатляваше с умението си да разказва истории, да търси интересни сюжети, да работи много активно и отговорно и да се развива. Беше един от финалистите в конкурса. През тази година видяхме изключително израстване при нея и всеки, който прочете нейните седем публикувани, изпълнени задачи може да се убеди в това. Талантът й получи развитие и благодарение на нейния ментор, а журито беше единодушно, че тя е най-добрата в тазгодишното издание на проекта. Моето лично мнение е, че тя изключителен талант и се надявам, каквото и да избере като посока на своето бъдещо развитие, да продължи да пише – не само журналистически текстове, но и литература, защото наистина умее да разказва истории по един много красив начин.
В много интервюта сте споделяли, че инициативата ви променя съдби. Бихте ли ни дали други вдъхновяващи примера за деца, които са открили пътя си чрез „Работилница за репортери“?
Десислава Василева: Винаги даваме пример със Симеон Симеонов от Годеч – победител във второто издание, който след като премина през конкурса, реши да остане в България и да учи журналистика – той сега вече е трети курс студент във ФЖМК и се занимава и практически с това, което най-много му харесва – радиожурналистика. Впечатляващо беше личностното израстване на още една от победителките ни Ани Павлова от Враца, която сама определяше себе си като много затворена, притеснителна и интровертна. Тя предизвика себе си с участието в третото издание на конкурса и скоро след това вече беше активно пишещ и ангажиран човек, стана пиар на футболния отбор „Ботев“ Враца, въпреки че бе 11 клас. Стана също организатор и водещ на мероприятия на общината. Тя самата казва за себе си, че е претърпяла истинска трансформация, преминавайки през Работилница за репортери.
Едно прекрасно момиче от Галиче, Евелина Димитрова, след участието си в конкурса през миналата година, стана мотиватор за други ромски деца да се включат в конкурса и през тази година бе избрана сред изявените млади българи в проекта „40 до 40“ на Дарик радио. Тук може да видите едно прекрасно нейно есе: Домът е пътя
Още едно момче от Галиче, Цветослав, вече е приет и ще учи журналистика в УНСС…
Изобщо, много и най-различни истории на талантливи деца от малки и големи населени места, които придобиват опит, самочувствие и успяваме да ги убедим, че ако се трудят упорито и изявяват своя талант, те ще бъдат забелязани и житейската им реализация ще зависи изцяло от тях самите, а не от връзки и „ходатайстване“ – това е изключително важно за нас.
А ето какво мисли за конкурса и самата победителка - Калина Александрова:
Привет, Калина, и поздравления за наградата. Ще започнем с един шаблонен въпрос, без който няма как да те представим на читателите ни. Кога откри любовта към писането и защо избра „Работилница за репортери“? Какво ти донесоха участието там и победата?
Откакто се помня, обожавам да разказвам истории, които да увличат хората и да ги провокират, да предизвикват емоциите им, да ги карат да се размърдат и да помислят. Така съвсем естествено, докато растях и ставах все по-словоохотлива, започнах да пиша различни неща – поезия, разкази, есета, пътеписи... С една дума – обичах да опитвам различни неща и да си играя с жанровете. А за това как открих „Работилница за репортери” – в интерес на истината беше една щастлива случайност. Един ден учителят по литература влезе в час и каза заинтригувано на класа, че е намерил някакъв конкурс за журналисти и че който има желание, може да се включи. Докато се усетя, съученичката, която седеше до мен и знаеше, че обичам да пиша, просто ми взе ръката и я вдигна, при което учителят се усмихна и директно ме записа. Тогава наистина още нямах представа какво невероятно приключение ме очаква. В конкурса участвам вече за втора поредна година, като миналата бях сред финалистите, а тази успях да стана и големият победител. „Работилница за репортери” ми даде възможността да се уча от „големите” журналисти – хора, вещи в занаята си и от които наистина има какво да се научи. Смело мога да кажа, че благодарение на Работилницата придобих незаменими знания и умения, успях да разгърна и развия таланта си.
Признаваме си, че много се впечатлихме от твоя текст със заглавие "Великден имаше и беше специален". В него ти стигаш до извода, че тревожните времена ни насърчават да се върнем към „изконните ценности“ – грижата, обичта, солидарността. Ние бихме добавили, че в такива моменти преоткриваме близките си (и нас самите) и ги виждаме в нова светлина. Как се промени животът ти през последните няколко месеца? Откри ли нещо ново за самата себе си?
Животът на всички ни се промени – настъпиха времена на пандемии, вируси, катаклизми... и на несигурност. Аз обаче имам позитивен прочит на ситуацията. Светът не беше тръгнал в добра посока, все по-вече се съсредоточавахме върху материалното и всички ние имахме нужда да спрем за момент, да се огледаме и да помислим. И именно по време на карантина, когато бяхме принудени да бъдем разделени, ние станахме по-близки от всякога. Най-сетне имахме възможността да се посветим на близките и на семейството си, да поговорим с тях, да споделим нашите мисли и тревоги – да, говоря за същото това семейство, с което преди едва се засичахме у дома, докато всеки беше пръснат по ангажименти. Друго нещо, което вярвам, че ми се отрази изключително положително, беше, че най-накрая имах времето да се отдам на персонални начинания и собствени проекти, които отлагах от месеци, да не кажа и години. А това неминуемо води до личностно развитие и израстване, до промяна в начина на мислене, на изразяване, дори в светоусещането и житейските възгледи.
Е, поговорихме за миналото, сега е време да обърнем поглед към бъдещето. Как виждаш себе си след 5 години? В каква посока искаш да видиш промяната в света?
О, това няма как да е лесен въпрос за мен, предвид това колко съм хаотична и разпокъсана между толкова много и различни занимания в също толкова много и различни сфери - като започнем от медицина, минем през журналистика и мениджмънт и стигнем до астрофизика и ракетно инженерство. Така че след 5 години се виждам с поне две професии (смее се). А относно бъдещето, вече глобално погледнато, моето поколение е доста стресирано за това какво ни очаква. Аз обаче вярвам, че светът е тръгнал в добра посока и с всеки изминал ден хората ставаме по-добри, учим се да оценяваме и малкото, което имаме, а не постоянно да се оплакваме от това, което нямаме. Малко му трябва на човек да е щастлив... Важното е да го осъзнае.
