Някои влизат във връзките като в апартамент ново строителство – веднага започват да местят стените. Това тук не им харесва, онова трябва да се промени, третото може да остане временно, но някой ден непременно ще бъде ремонтирано. В началото всичко минава за компромис. Ще излизаш по-рядко с приятелите си. Ще бъдеш по-малко ревнив. Ще станеш по-амбициозен. Ще започнеш да харесваш хората на човека до теб. Ще говориш по-малко или повече, ще преглъщаш, ще се преструваш, ще се научиш да не задаваш въпросите, чиито отговори дразнят отсрещната страна. И понеже всичко това се извършва в името на любовта, дълго време не забелязваш най-важното – че не се приближаваш към човека до себе си, а бавно се отдалечаваш от себе си.
Разбира се, няма връзка без компромиси. Трудно е да очакваш двама отделни човека да живеят заедно, без никога да разместят живота си един заради друг. Ще има отстъпване, ще има промяна, понякога ще гледаш филм, който не понасяш, ще отидеш на вечеря, на която не ти се ходи, ще замълчиш, когато предпочиташ да спориш, и ще говориш, когато предпочиташ да мълчиш.
Това е нормалната механика на близостта. Проблемът започва там, където компромисът престава да бъде действие и се превръща в самоличност. Когато вече не променяш навик заради човека до себе си, а променяш характера си, за да заслужиш мястото до него. Когато започнеш да се наблюдаваш през чуждите очи и да отрязваш от себе си всичко, което според тях стърчи. Тогава любовта много лесно се превръща в дресировка, само че каишката е толкова красива, че известно време я носиш като бижу. Да си паснете е нещо съвсем различно. Не означава да бъдете еднакви.
Напротив – понякога хората, които си пасват най-добре, са абсурдно различни. Може ти да си шумният, а човекът до теб да обича тишината. Ти да имаш нужда от хора, а той от самота. Ти да подреждаш чорапите си по цветове, а другият да ги намира там, където животът ги е оставил.
Съвместимостта не е да имате еднакви вкусове, а различията ви да не изискват постоянно самопредателство. Да можеш да останеш себе си в присъствието на другия, без това да го заплашва. Да не се налага непрекъснато да доказваш, че си достатъчен. Да не ходиш на пръсти из собствената си връзка. Истинската близост не е моментът, в който някой те е моделирал толкова успешно, че най-после си станал удобен. Тя е моментът, в който си неудобен на места и въпреки това има къде да седнеш.
Любовта не е да намериш човек, за когото никога няма да се промениш. Ако обичаш истински, неизбежно ще се променяш. Въпросът е дали до този човек ставаш повече себе си или постепенно изчезваш. Добрият партньор няма да обича всяка твоя черта, както и ти няма да обичаш всяка негова, но никой от двама ви не бива да държи длето в ръката си и цял живот да отчупва от другия, докато най-после го вкара в собствената си представа за любов.
Ако режеш достатъчно дълго, накрая всичко може да пасне на всичко. Само че от човека може да не е останало почти нищо. Истинската любов оставя място и за ръбовете. Иначе един ден поглеждаш човека до себе си и виждаш съвършеното парче за празнината си. Само дето вече не разпознаваш човека, от когото си го изрязал.
Добави ни в предпочитани източници в Google
