За години става въпрос. И за годишнина, която аз понякога забравям, както забравям и други годишнини, рождени дни, национални празници, изобщо датите и дните при мен много рядко съвпадат. Слава Богу, че ми ги напомнят я медиите, я близките, я понякога с доза обида самите пропуснати.
Тук случаят не е точно такъв. Любовта не започва на определена дата, датата е само условна. Но и 39 години не са юбилей, а само отбелязване. И изобщо не знам защо получавам цветя по куриер, покана за официална вечеря или просто някаква изненада от рода на викат ви в общината за справка или пращаме ви кола от n-ската телевизия, моля ви, много е важно.
Естествено никъде не ме викат, обикновено се усещам, но е приятно, както е отбелязал и Джеръм К. Джеръм, да си погаждаме номера. Така тръгна тази история, която изтъркано наричам любов. Защото 39 години не мога да открия дума, която я описва в целия й блясък. Връзка? Ами не е точно. Никой никого не е завързвал. Роман? Нафталинено и безсюжетно. Затова условно го наричам любов. Никога не сме се обяснявали един на друг.
Той беше известен, неприлично красив мъж, за когото се носеха легенди в студентските среди и момичетата се фукаха, че са били с него. Аз бях обикновена хърба с очи като светофари. Зелени. Но за него тези светофари неизменно светваха в червено, защото най мразя неприлично красивите мъже-легенди.
Мислех го за самодоволен Дон Жуан и подчертано не припявах в общия хор от снажни красавици, които пърхаха с клепки около него. Аз си имах съвсем други опорни точки за мъж, който да предизвика интереса ми. И когато по стечение на обстоятелствата единствено на неговата маса в триетажното заведение имаше две свободни места, които той, прихванал погледа ми, посочи с леко кимване, седнах с приятелката си там. Напук. И с кофа презрение, която не пропуснах да използвам. Обаче, обаче, ох, обаче – стана ми интересно. Нещо не се връзваше с мълвата, която ореолно обграждаше този мъж и присъствието му от лявата ми страна. Пък аз обичам да разчепквам всичко, що може да бъде разчепкано.
Колкото по-трудно и заплетено, толкова по-интригуващо. Та дръпнах нишката, без да знам, че той също дърпа нишка от другата страна на кълбото. От хладна учтивост преминахме към изискани маниери, демонстрация на знания и интелект, на онова нещо, което аз наричам „вдигане на рамо”. Игра. Не се надцаквахме, само не сваляхме гарда. Дори по-късно, когато не можехме да се отлепим един от друг. Дори сега, когато си знаем и кътните зъби, но мъдреците не оголваме. Много пъти съм правила анализ за себе си. И винаги съм стигала до под кривата круша. Необяснимо е. Мога да извадя хиляди детайли, но винаги парченце от пъзела липсва.
Две години живяхме в една мансарда, неговата, и никога не се чувствахме обвързани по някакъв начин, нарушаващ свободата на другия. Можех да си тръгна, когато поискам, без да давам обяснения, просто обяснения не си даваме. Ако искаме, си споделяме. Ако не сметнем за необходимо – никой никого не пита. Пълна свобода, която сам определяш докъде може да се простре. И не, не се омъжих за него. И не, той не направи глупостта да ми предложи, защото знаеше, че ще откажа. Нито веднъж не се скарахме, въпреки че спорим непрекъснато. Веднъж, в началото, той ми каза, че никога не е казвал на някое момиче „Обичам те” и продължи „… но сега… Не, няма да го кажа!”
Това е най-хубавото обяснение в любов, което някога ми се е случвало.
Ох, какви ли не звезди са ми сваляли от небето, какви ли не красиви думи са ми писали, шепнели, крещяли насред тълпата, обичали са ме, повтаряли са го, доказвали са го по всевъзможни и невъзможни начини, на някои от тях съм вярвала, зяпнала като теле в железница, шарен живот, а моят е пълна шарения от положителни и отрицателни емоции, както всеки живот всъщност.
Думите ни сближават, думите ни отдалечават. Когато както. И аз съм изричала какви ли не любовни думи – от тривиалното „И аз те обичам” до сляпото от любов „Мразя те!”, омеквали са ми коленете, припадала съм в обятия, вкопчвала съм се пагубно в рамене, които затварят света в черупката на чувство, което е извън пространството и времето. Всяка една от вас го е правила, изпитвала, живяла. Няма какво да ви го обяснявам.
Пеперудите в стомаха, походката 30 см над тротоара, взривяването на вселената в 7 секунди и раждането й отново в две цигари време… Сред и след всичките ми полети, залитания и пропадания 39 години аз имам до себе си един вече не толкова неприлично красив и не толкова легендарен мъж, с когото продължавам да съм онова хърбаво дългокосо и опърничаво девойче с очи като светофари, което знае, че в момента, в който свалиш гарда, в момента, в който легнеш върху лаврите на постигнатото, магията свършва.
За да протича ток между мъжа и жената, е необходимо напрежение. Може някой електротехник да ме опровергае, но теорията ми е непоклатима, а практиката го доказва.
При мен така работи 39 години. До тук. И колкото остават нататък. Защото аз този мъж безумно, с най-уютното си спокойствие и с най-убийствената си страст го… Нееее, няма да го кажа!
Припомнете си още:
Точно на мен ли ще се случи това?
Щастието е между печката, мивката, пералнята... и с 12 яйца
Спрете да се пренебрегвате, заобичайте себе си
