След тази статия психолозите, психоаналитиците и психиатрите няма да ми се изкефят и може и да са прави.

В приложната психология има едно основно правило, което изключва мисленето в крайности. Например черно – бяло, добро – лошо и тнт. Психолозите казват – Не! Не може да се мисли така, защото това е нереалистично.

Съответно и не може да се действа така. Добре. Сигурно е така. Животът ни е показал, че никой не е абсолютно лош или абсолютно добър. Мисленето в крайности най-вече се отнася за логиката - всичко или нищо. И това също било невъзможно или най-малкото нереалистично.

Разбирам ги психолозите. Искат да ни предпазят от нереалистичността и нещастието и неудоволетвореността, когато не можеш да изпълниш живота си с щастие. Освен това е вярно, че крайното разочарование е по-силна емоция от крайното щастие. С две думи – в общия случай няма готини крайности.

Приемам го. И не съм съгласен. Има нещо много здравословно в това да знаеш, че е невъзможно да имаш всичко и че е по-добре да живееш в мир със 70-те процента от това, което имаш, вместо да се побъркваш, че не можеш да имаш 100%

А защо да не се побъркаш ?

Нима е по-хубаво и правилно да се оставиш в капана на лимитите и да обясняваш понижаващия се процент на това, което имаш с идеята, че няма как да имаш всичко. Това ми се струва, като да се успокояваш, че тежиш само 70 килограма. Е, можеше да си 100, факт. Какво трябва да направиш със своите 70 кила? Най-напред да ги приемеш, дори и ако успееш да ги намалиш, или ако се поувеличат. Но това не изключва усилията ти да се опиташ да ги намалиш, нали?

Разбира се, важно е да знаем, че желанието да имаш всичко, или поне повече, не изключва способността да живееш в мир с това, което имаш. Или да искаш страстно това, което не ти достига, а не френетично. Последното е отблъскващо и никога не води до успех. Даже си има математически модел – парадоксът на провала, когато си направил всичко и все пак си се провалил. Понякога просто не става.

А, сега да поговорим за крайностите. Приемаме, че те не са оферта. Така е. В Лидъл има по-добри оферти от това да си спокоен до истерия, или да си истеричен до истерия. Но, може ли да има добра крайност ? Да, може. Нима не е по-яко да си прекалено отдаден, вместо не..ателен неандерталец ?

Нима не е по-яко да си прекалено добър, вместо абсолютно лайно? Нима не е по-яко да си лоялен до крайност, от колкото да си малко лоялен. Прочети го пак – малко лоялен.

Айде, сега да видим, какво означава да си малко лоялен? Ми, не знам. Въпрос на тълкуване е. Ама явно не си лоялен. Докато обратното не е въпрос на тълкуване – просто си ултимативен пич. Ето ти няколко крайности. Мога и още – свръх начетен или пълен тъпак. Не знам, каква е алтернативата на много начетен, ама само виж какво звучи – малко начетен. Какво е това ? Малко ли е, малък ли е, начетен ли е ? Какво е ? Или трезвеник и пияница. Пак две крайности, едната от които е несравнимо по-за предпочитане.

Значи можело да има готини крайности. Ми може.

И достигането до крайностите означава усилия. Големите усилия означават и големи очаквания, а големите очакванията създават нова реалност в твоя полза. Това се нарича "Ефект на Пигмалиона". Но не може без усилия. И това са ярки и емоционални усилия, които да те накарат да стигаш до края и отвъд рамките и лимитите. Както и означава някой да стига до края и отвъд рамките заради теб.

Нали когато искаш да забременееш не си казваш – Оф, начи така искам да съм бременна, ама направо над 70, до към 88 процента искам да съм бременна! Ясно, разбрахме. Няма как да не бъдеш крайно бременна. Поне аз не знам.

Няма нищо лошо в това да мислиш в категориите “черно-бяло” и няма нищо лошо в това да живееш в крайности. Те ни показват това, което силно искаме и дълбоко не искаме. Прави ни различни от равнодушни. Показват ни, че човек може и трябва силно да обича и люто да мрази. Човешко е. Въпрос на стремеж и усилия е. И приемането на ситуацията, в която се намираш и в която всеки един от нас се намира няма нищо общо. Мисля, че трябва да живеем до край, а не до средата. Да си скъсаме задника за да постигнем и да направим, не каквото можем, а каквото трябва. И да си кажем – аз мога толкова. Повече от това не може. Не аз не мога, по принцип не може. И да приемем, каквото и да се получи.

И ако не ти хареса  Приемаш нашите приятели, които ни мислят доброто и не искат да страдаме – психолозите. Заставаш в някоя удобна поза и си казваш – споко. Каквото. И ще бъдеш права.

Или правиш друго. Виждаш чертите. И знаеш, че по тях не тече ток. А, ако тече, ще знаеш, че следващия път трябва да си вземеш гумени ръкавици. И просто скъсваш жиците, които виждаш около себе си. Не им се оставяш да те оплитат и спъват.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.