Александър Петров
Над сто са най-популярните фобии. Още толкова сигурно са тези, които не са толкова известни. Сред всичката изчетена от мен информация в интернет обаче, страхът, от който страдам аз, не го намерих. Затова ще ви го опиша тук, пък вие ако успеете да ме диагностицирате, знаете – Инстаграм: @alexdimpetrov, имейл: petrov.edinbg@gmail.com, пишете ми.
Който ме познава, знае, че аз не съм сред най-общителните личности. Разбира се, естеството на професията ми не ми позволява да съм такъв в работно време – ще е странно да изляза по телевизията и просто да мълча. Изгасне ли телевизора обаче, вярвайте ми, изпитвам крайно неудобство, страх и чувство на неумение да водя разговори, особено такива, които нямат цел и посока или продължават по-дълго, отколкото ми се иска.
Поради тази причина аз просто избягвам да говоря, когато не се налага, вследствие на което колегите ми сигурно дълго време са си мислели, че не ги харесвам. Крайно немислимо, разбира се. С времето аз напълно заслужено си извоювах правото да ме смятат за темерут, но мисля, че всички някак са свикнали вече с това, защото въпросите „Болен ли си?“, „Добре ли си?“, „Нещо станало ли е?“, както и изпълненото с много любов „Усмихни се, бе, тъпанар!“ от шефката ми Тара, се сведоха до минимум.
А аз винаги съм усмихнат на работа – може и да е наум, но съм усмихнат!
Не всички обаче са наясно с тази моя особеност и когато из коридорите на работа усетя в зародиш намерението на някого да ме заговори, на секундата телефонът ми „звъни“ или рязко се сещам че съм „забравил“ нещо и правя кръгом. Разбира се, това е при положение, че съм наясно как ще протече задаващият се разговор. Как знам ли? Всички разговори в коридор протичат по един и същи начин:
- Здрасти, Саше!
- Здрасти!
- Какво става?
- Ами, нищо, всичко точно.
- Как е при вас?
- Аа, супер, все същото.
- Аха.
- Мда...
- Нещо интересно?
- Ами.. не, май. При теб?
- И при мен така.
- Аха.
- Мда…
- Иначе нещо?
- Не.
- Ясно.
- Ами, айде тогава.
Ето, това е разговор, който не води наникъде! Емоцията, когато ме сполети подобна конверсация, мога да сравня с тази по време на свободно падане – ако сте скачали с бънджи, парашут или пък сте се качвали на скоростно влакче, ви е добре познато чувството как адреналинът ви се намества в гърлото, стомахът ви се пълни с иглички, а сърцето ви просто става и си тръгва.
Сега, да не си помислите, че съм завършен социопат. Все пак има трима човека, с които обичам да общувам. Дори понякога, когато видя познат, с когото не сме се виждали от много време, давам всичко от себе си, за да покажа, че изпитвам удоволствие от срещата, макар това да не е така. Проблемът в подобни ситуации се ражда, когато „изпусна“ разговора. Или по-точно, ако другият отказва да го напусне. Точно това се случи преди седем дни. Бях по средата на опашката в заведението на работата. Вече си бях избрал какво да хапвам и бях доволен, колкото и неудобно да се чувствам винаги сред много хора. Защо неудобно ли? Защото винаги имам гадното усещане, че ще изскочи някой, който да ме заговори. Тъкмо си мислех, че в този момент това е невъзможно, когато от върха на опашката, вече с храна в ръце, изскочи колега от университета, с когото никога не сме си разменяли нещо повече от „Здрасти!“ и „Чао!“, но когото все пак не бях виждал от 4 години. Неизбежно беше да не засечем погледите си и разговорът започна. Първите 30 секунди минаха относително бързо – всеки сподели какво му е дереджето – аз казах, че възнамерявам да си взема ориз със спанак, той пък се похвали, че е започнал нова работа в същата сграда. Тоест, споделихме си неща един за друг, които не вълнуваха нито един от нас – сигурен съм.
Тогава дойде…
Неловкото мълчание, което по правилата на конкретната ситуация, трябваше да бъде прекъснато от колегата, защото аз бях по средата на дълга опашка и не можех да мръдна нито напред, нито назад – ръцете ми бяха вързани. Изходът беше в негови ръце, а спасителният пояс трябваше да бъдат думите:
„Хайде, оставям те да хапваш на спокойствие, ще се засичаме!“
Колегата или нямаше опит с хора, които го гледат като тапир и не знаят какво да кажат, или изпитваше удоволствие да си мълчи в очите с друг мъж. Затова аз, като по-смел, иззех функциите му и казах това, което трябваше да издума той:
„Супер, айде тогава, ще се виждаме често!“
Мислите ли, че той усети намека ми за край на разговора? Просто се усмихна, каза „Да!“ и продължи да ме гледа непомръдвайки. Какво направих ли? Обърнах се към витрината с храната и го игнорирах. Изключително невъзпитано, но в същото време и неизбежно.
Въпросът ми е:
Знак ли е това, че повече не трябва да си вземам ориз със спанак?
