Като ухание на бели маргаритки

Като ухание на бели маргаритки
Снимка: Thinkstock

Вечер, когато отпускаше глава на възглавницата, изтощен, уморен, безсилен и затваряше с облекчение очи, му се присънваше един и същи сън. Сънуваше лятото. Такова, каквото го беше изживял отдавна.

Лято дълбоко пожелавано. Напоено с багри, цветове, ухания. Залези и изгреви уникални, и наситено с нейния парфюм. 

И често си задавеше въпроса как бе започнало всичко между тях. Кои бяха най-първите му спомени? И какво се случи после, че да не са заедно.

Болката по очевидната истина го прерязваше, режеше на две сърцето и душата му. 
Будеше се посред нощ, някъде всред неспокойните сънища, а тишината в стаята го влудяваше. Тогава отмяташе завивката от себе си  и ставаше рязко от леглото. Отиваше на терасата и пушеше като в несвяст, с нищо невиждащи очи. Вслушваше се в мрака, във вечерния ветрец, който погалваше едва листата на дърветата. Вслушваше се, а душата му пищеше до непоносимост.

Често в сънищата му тя го чакаше. Толкова нежна, ефирна почти безплътна, но много осезаема. А той се приближаваше безмълвно до нея, хващаше я за ръка и тръгваха заедно нанякъде. Понякога вървяха през полето всред избуялата трева, където цъфтяха маргаритки, жълтурчета, див пелин. И всичко беше толкова слънчево, толкова лазурно.  

Държеше я здраво за ръка и изпитваше неземно щастие, че жената на мечтите му е най-сетне до него. После сядаха на тревата, а миризмите ги замайваха. Най-много го замайваше нейното присъствие. И тогава всред съня се събуждаше. Но продължаваше да му ухае на нейния парфюм  - точно като трева напоена със слънчеви лъчи. Сладка опияняваща разтапяща. 

А безпощадното утро го посрещаше с намръщено лице. Мръщеше се на времето отвън, мръщеше се на дъжда, мръщеше се дори и на кафето, което си приготвяше. Всяка първа мисъл беше за нея. Лятото се връщаше във всеки негов сън. Лятото имаше цвета на очите ѝ. Топли зелено кафяви с пъстри точици. Очи които напомняха залеза. На дългите юлски нощи.  

Спомняше си още музиката, която слушаха. Тя му говореше чрез песни, чрез цветя. Изпращаше невероятните си послания само и единствено за него. Долавяше тихите ѝ потиснати въздишки и целият потръпваше.

Нежно и деликатно намекваше за чувствата си към нея . Та тя беше всичкото му. Тя беше мечтата, жената ,любовта на живота му. ''Винаги съм те обичал. Винаги съм те искал'' - идеше му да изкрещи всеки път щом я види. И когато я зърнеше целият примираше, застиваше, топейки се в сладка нега.

Неутолимото му желание бе да я сграбчи, да я прегърне и странно дори след толкова години още помнеше аромата на кожата ѝ, още помнеше вкуса на устните ѝ, допира на ласкавите ѝ ръце, които го прегръщаха толкова силно и не искаха да го пуснат.

Още си спомняше как се гушеше в него търсейки топлината, силата му.  Искаше да разбере и да осмисли нейната душевност. Искаше да я приближи до себе си. Да влезе в ума ѝ и да го обсеби напълно.  

Вечер гледаше с часове снимките ѝ. Гледаше, протягаше ръка към екрана на компютъра и прокарваше пръсти бавно по лицето ѝ. Попиваше и запомняше всяка нейна фибра, всяка нейна извивка. Това, което не знаеше, бе че и тя правеше същото. Гледаше го безмълвно. До захлас. И се давеше в сълзи и спомени. Това беше истината. Обичаше го!

Искаше го, мятайки се нощем в адски желания, които разпалваха кръвта ѝ. Плачеше и го викаше по име. Сънуваше го и сънят беше болезнен. Осезателен. Истински! Събуждаше се посред нощ, настръхнала и свита от болка, жестока и режеща. Протягаше ръка, но него го нямаше. Галеше хладните чаршафи, попили нечовешката ѝ адска самота и когато ставаше непоносимо, с невиждащи очи отиваше на терасата и запалваше цигара.  

Сълзите ѝ не спираха, а отвън летните нощи ухаеха почти несвястно на липи, на дъждовни капки и на бели маргаритки. Все него чакаше! Все него търсеше! Това, което не знаеше, бе че той идваше късно.

В безсънните си вечери, прекосяваше целия град само и само да постои час – два пред прозореца ѝ. Само и само да е близо до нея. Посрещаше зората настръхнал и изпепелен до дъното на душата си. И едва когато се съмнеше поемаше по обратния път към къщи, а след него се носеше ухание на бели маргаритки.

Автор: Пепи Гърбучева

Прочетете още:

Нощи в бял сатен

Не е трудно да започнем първи

Насилието ти ме амбицира

Лош човек ли съм?

Надежда всяка тука оставете

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти