Велина Томова
Предстои ви нова работа. Месеци по-рано близките ви започват да ви обясняват: „Ще ти е много трудно. Каквото си живял досега, това е, започва истинския зор. Нищо вече няма да е същото.
Няма да имаш никакво свободно време, трябва да забравиш за хобито си, за приятелите си, за всичко останало и да мислиш само за работата си. Няма измъкване. Договорът ти е за 12 години, без право на по-ранно отказване.
На новата си работа трябва да се стараеш да постигаш максимално добри резултати без значение как се чувстваш. Колегите ти вероятно ще са страшни гадняри, а шефът ти няма да те зачита, защото ти нищо не знаеш и трябва да го слушаш.
Едва ли ще ти позволяват да използваш мобилния си телефон, трябва да забравиш и за интерактивните презентации, с които си свикнал.
Работният ти ден ще започва в 8 и ще завършва някъде в 7 вечерта, защото ще имаш доста извънредна работа.
А да, и трябва да си доволен, щастлив и да ходиш с голямо желание на работа през всичките тези 12 години“.
Няма да ви се почва такава работа, нали? Даже бихте обмислили да се преселите в друга държава, само и само да не ви се налага да пристъпвате прага на новия ви офис-затвор.
Защо тогава го причиняваме това същото усещане за обреченост и нищета на децата си, когато им говорим за училището?
„Оо, първокласник ли ще си? Ако знаеш какво те чака!“ – съседът към 7-годишния ми син.
„На училище отивам, ученик ще бъда аз! Малко плахо, но щастливо ще вляза в първи клас“ – думичките на тържеството в детската градина на същия този 7-годишен мой син.
Плахо? Какво значи плахо, пита той. Аз трябва да отговоря – плахо е, когато те е страх. А има ли от какво да ме е страх в училище, мамо?
И край. Целият ни стремеж да накараме децата ни да харесват училището, учението и знанието, прецакваме още преди изобщо да се е зародил, внушавайки им нашите собствени измислени страхове, останали от онова време, когато в училище учителя биеше, а учениците стояха като вкаменени.
Винаги се намира някой, който да каже на бъдещия първокласник „Оо, играй сега, че после край с игрите“.
Как така край? Защо край? Човек си играе с кукли и конструктори чак докъм 4-ти клас.
Защо обричаме децата си на безрадостно съществуване през 12 години от живота им?
Защото това е реалността ли? Ами не е.
В училище е приятно, шумно, имаш приятели, участваш в проекти, учиш се да мислиш, порастваш, ставаш самостоятелен, разбираш кои хора са добри и кои лоши, свикваш да общуваш с различни типажи, откриваш какво ти харесва и какво – не, вашите ти дават джобни и вече можеш да си купуваш САМ каквото искаш (като отсега си решил да е кóла, защото все ти я забраняват)…
Възрастните искаме по-добра работна среда, правим анимирани презентации, за да грабнем вниманието на колегите си, имаме стаи за почивка и очакваме шефът да ни мотивира с бонуси, безплатен транспорт и карта за спорт, но очакваме от 10-годишните ни деца да ходят с удоволствие на място, което ние вече сме им втълпили, че е лошо, трудно и зло.
А всъщност училището е супер, децата ни са добри, учителите ни се стараят, доколкото могат в условията, които са поставени и изобщо, не е ли време да покажем на децата си (на всички, не само на собствените си), че ги обичаме и заедно като общество ще направим всичко възможно да пораснат в спокойна и приобщаваща среда, вместо в място, което всички наричаме „ужасно“, но ги бутаме натам и ги задължаваме да го харесват?
