Гледали ли сте "Замръзналото кралство" – анимационния филм, спечелил Оскар в категорията си тази година? Ако още не сте, веднага поправете грешката си, и обърнете особено внимание на Елза, и най-вече на нейния коронен танц на свободата.

Зад ефирността и изяществото на принцесата стои талантливата и безобразно скромна чаровница Светла Радивоева – български аниматор на 29 години, но с излъчване на приказна героиня. Ученичка на Тони Траянов, Светла е "аниматор на персонажи" не къде да е, а в Меката на анимацията – Уолт Дисни. 

Пътят ѝ до сбъдването на най-съкровената мечта тръгва от училище по фотография, незавършено образование по анимация в НБУ, работа във фирма за компютърни игри, няколко месеца работа в Белгия и покана за интервю в Дисни Анимейшън Студио. Когато получава тази покана, Светла няма дори собствен компютър с интернет, а интервюто се провежда по Скайп, докато младата българка гостува на своя колежка. Шефовете в Дисни са впечатлени от нейното портфолио и вместо на обучение, я канят веднага на работа. И само след шест месеца дребното момиче с голяма коса и безспорен талант попада в Лос Анджелис!

Светла е най-красноречивият пример за човек, който има цел и я преследва, избирайки пътеките, които да я отведат точно там, където трябва.

Малко повече от месец след триумфа на "Замръзналото кралство", си говорим с нея за мечтите, пътя и живота в Америка:

Кремена Димитрова: Предполагам рисуваш с компютърни програми. Рисуваш ли още на ръка и ако да, какво? Какви са предимствата на едното пред другото. 

Светла Радивоева: Честно казано, моята работа не е свързана с рисуване. Аз правя компютърна анимация, а не традиционна - рисувана. Работим на специален софтуер, а персонажите са предварително направени модели, които движим като кукли в тази програма. Процесът е колкото различен от рисувана анимация, толкова и еднакъв, но основната разлика е, че ние не рисуваме.

Иначе аз винаги съм обичала да рисувам - оттам започна и желанието ми да стана аниматор, и все още много обичам да рисувам. Според мен е малко трудно да се определи границата между рисуването на ръка и на компютър. Ако кажа, че е на компютър - има страшно много хора, които приемат автоматично, че компютърът върши всичко вместо художника. Когато аз рисувам, обикновено скицирам на хартия, а цветът е на компютър.

Разбира се, плюсовете на компютъра са безкрайни - разполагаш с всичко - хартия, цветове, видове четки, безкрайно поправяне на грешки (Undo). Традиционното рисуване е може би по-трудно, защото там нямаш всички цветове на света, трябва да знаеш каква техника харесваш, как се работи с бои, и ако направиш грешка - трябва да започнеш от начало, ако можеш да си го позволиш (защото коства време и средства). Но и в двата случая трябва да знаеш какво правиш. Компютърът не е по-лесен от хартията.

К. Д: Знам, че обичаш да снимаш.  Какво снимаш в Америка?

С. Р: Снимам, когато отидем на някое ново място. Последно снимах в Joshua Tree - една пустинна местност, недалеч от тук (в Лос Андежлис), с най-странните камъни, които съм виждала. В Щатите има страшно много чудати и  интересни места. Странно е, защото много обичам да снимам хора, но сега, като се разровя, оттук нямам особено много портретни снимки.

К. Д: Ти си ученичка на Чичо Тони? Какво научи от него? Добра ли е българската анимационна школа?

С. Р: Антоний Траянов ми преподава година и половина - две в НБУ, но не сме имали особено много часове при него. Като цяло програмата ни беше доста поорязана от практика и от онези времена, не мога да кажа, че съм натрупала особено много знания. Но Тони беше страхотен, просто не мисля, че имахме достатъчно време с него.

К. Д: А българската анимация като цяло?

С. Р: Ами вие гледали ли сте наскоро българска анимация? Моите последни спомени са от студентски филми, а те не може да обобщават идеята за българска анимация.  Разбира се, нещата може да са се променили и аз да не се информирам достатъчно по темата, но каквато и да е реалността, със сигурност българската анимация има накъде да се развива.

К. Д: "Ну, погоди" или "Том и Джери"?

С. Р: Гледала съм и двете по много, но мисля че по времето, когато аз растях, западната култура тъкмо е навлизала и съм гледала много повече "Том и Джери". Дълго време за мен този сериал се казваше "Томиджери" и не можех да проумея котката или мишката се казва така и защо другата животно си няма име. А "Ну, погоди" по едно време просто изчезна и предполагам, че това е другата причина да не съм го гледала.

К. Д: Коя беше любимата ти приказка като дете?

С. Р: Не мисля, че е била една. Обичам много приказките на братя Грим, на Андерсен, български народни приказки. Тормозех баба и мама да ми ги четат по стотици пъти.

К. Д: Ходила ли си в Дисни Ленд? Ако да, какво те впечатли там?

С. Р: Да, разбира се! Честно да си призная тълпите от хора са първото ми впечатление от там. Ако игнорираме това, Дисни Ленд е прекрасно място. Много пъти си мисля, колко е жалко, че българските деца не могат да се наслаждават на подобни неща, докато растат.

Разбира се, това не е и място, което всяко американско дете е посетило, но създава впечатлението за един много хубав и прекрасен приказен свят! Когато влизаш в парка, на билетчето можеш да прочетеш надписа "Най-щастливото място на света току-що стана още по-щастливо" и това за мен описва парка и преживяването в него. 

Може би един от най-впечатлителните ми моменти беше, когато гледахме едно шоу на "The World of Colour" ("Светът на цветовете"), което се състои от светлини, фонтани и музика - компилация от известни песни от филми на Дисни. Като цяло шоуто беше страхотно изживяване, но най-впечатляващото беше как всички хора пееха с песните, а хората са много. До мен имаше един младеж на около 20 години и той пееше с Ариел - "Part of Your World" и честно да си призная, това ме изненада много приятно.  

К. Д: Мечтаеш ли за твой филм?

С. Р: Все още не толкова изпепеляващо, но със сигурност един ден бих искала да направя нещо свое, да. Засега обаче нямам някаква силна тема, която да ме вълнува конкретно. Но кой знае - утре може да се събудя с нещо наум.

К. Д: Какво от България най-много ти липсва в Америка?

С. Р: Нещата, с които съм свикнала и тук ги няма, и с които вероятно вече съм отвикнала, без да го осъзнавам. Освен очевидното - семейство и приятели, ми липсва начинът и свободата на общуване с хората. Храната е също нещо, което много ми липсва, въпреки, че успяхме да намерим най-животоспасяващото - лютеница, сирене, кисело мляко и кори за баница. Тук храната има различен вкус.

К. Д: Какво е да си част от голямото семейство на Дисни?

С. Р: Сън, от който още не съм се събудила.