В празничния 24 май припомняме тематична статия на нашия автор Кремена Димитрова (бел. ред.):

Няма да ви казвам, че 24-ти май е най-хубавият и най-българският български празник, няма да ви казвам, че той е уникален и единствен, че е достоен да бъде национален, че е религиозен и изпълнен със съдържание, позитивизъм и гордост, няма да ви казвам, че искрено се вълнувам на този ден, защото е и мой професионален празник, нито пък ще ви изреждам доводи за ползата от четенето и нуждата от просвета. Всички тези теми се предъвкват и повтарят всеки 24-ти май, всички тези думи, всички тези високопарни речи сме ги слушали.

Днес искам да ви разкажа моята лична история с буквите и този ден.

Преди близо 30 години, аз съм втори клас, вече мога да чета и пиша. Научила ме е моята учителка – другарката Исмаилова. Да, туркиня. Израснала съм в район със смесено население. В класа ми имаше няколко деца с турски произход, които по нищо не се различаваха от нас. Живеехме прекрасно и по детски щуро и наивно. Другарката Исмаилова беше строга, но истински ни обичаше. Пазеше ни и ни помагаше да бъдем себе си.

Та, историята е свързана с традиционната манифестация по случай празника. Всички училища от окръга се строяваха на площада до най-големия хотел в града и манифестираха по ред на номерата по цялото протежение на най-дългата улица и пред тържествената трибуна, построена пред Паметника на незнайния воин.

В старанието си и желанието да бъдем най-добри в представянето си, нашите учители ни повикаха в двора на училището много преди началото на събитието. Ставането рано не е сред любимите на никое малко дете. Та, сънени, но превъзбудени, се стоварихме на площада да чакаме своя ред.

Излишно е да ви казвам, че на площада няма дървета, съответно и сянка. Жаркото майско слънце се усмихна и нажежи гъмжилото с още ентусиазъм и плам. Аз, незакусила, но с прическа, не издържах на парещите лъчи и липсата на въздух (та ние буквално си дишахме във вратовете, докато чакаме) и... припаднах!

Настанала страшна паника, и тъй като кола не може да мине през площада, ме пренесли на ръце в най-близкия павилион на РП (Разпространение на печата).

Там, след неопределено за мен време се събуждам от невероятната миризма на топъл хляб и мастило. Бяха ме сложили да легна върху купчини вестници, а милите женици продавачки на вестници бяха побързали да си купят пресен хляб рано сутринта, защото нали е празник.

И там, в тясното павилионче аз и хляба лежахме върху буквите. Така моето свестяване и идването ми в съзнание дойде не от острия мирис на амоняк, а от топлия и мек аромат на хляб и букви. Буквално!

И до ден днешен свързвам 24-ти май с този мил спомен. И с този мирис.

Няма да ви казвам в каква паника изпаднали моите родители, когато не ме видяли да дефилирам пред трибуната, как другарката Исмаилова ги намерила и им казала къде съм, как те се втурнали да ме търсят и как ме открили доволно похапваща топъл хляб да чета най-новия брой на списание "Родна реч". Такова успокоение, отдъхване и щастие рядко съм изпитвала по-късно през годините.

Буквите за мен са като хляба. Не само като метафора. Пред тях се прекланям, в тях се уповавам, и в тях вярвам е моето спасение. Буквално.

Буквите, нашите букви, са толкова красиви и толкова силни! Те имат магическата сила да дават успокоение и смисъл, да ни напътстват и да ни подреждат в объркания ни и залутан живот. Трябва да им вярваме, да ги слушаме и да ги обичаме, защото те са нашата религия и те носят не само смисъл, но и спасение.

Защото, в началото, винаги е словото.

Накрая – също.