Влюбването. Онези мигове на приятни трепети, които преминават през цялото ни тяло, ум и душа.
Изпитваме силна доза вдъхновение и жажда за живот – да чувстваме повече, да се наслаждаваме повече, да живеем повече – сякаш все по-интензивно и на бързи обороти, жадни за още. Стремим се да не пропуснем нищо от насладата, която носи допирът с другия.
Влюбването е мотиватор. То може да ни накара да надскочим собствените си граници и представите, да излезем извън рамката, която сме начертали в главата и в живота си. Дотук добре.
Какво обаче се случва, когато първоначалната емоция утихне?
Възможно е да се получи отлив и личността да се завърне обратно в рамката.
Най-добрата част от нас, която сме демонстрирали, се сблъсква с онази рутинна същност, която доскоро е обитавала нашето ежедневие. Едната трябва да надделее поне мъничко и да стане водеща, за да се преодолее дълбочината на евентуалния вътрешен конфликт между тях.
И въпросът не е, че най-доброто, което сме извели на преден план, за да впечатлим възлюбения, е нереално.
Въпросът е, че поддържането на най-добрата същност (с която не сме свикнали) във времето изисква много енергия, усилия и воля. Започва основното предизвикателство пред влюбването.
Дали то ще се развие в любов? Дали можем да приемем другия с неговите светлини и сенки и да го обичаме и заради двете? Дали можем да прегърнем неговия реален образ?
Истината е, че не всяко влюбване прераства в любов и не всяка любов започва с влюбване.
Влюбването е леко и еуфорично, но любовта не е нито лесна, нито съвършена, нито безпроблемна. Любовта е просто любов.
Да, тя е естествена, тя е изначално заложена в нас, но не е лесна. Моментът, в който човек се откаже от илюзията за съвършената двойка, за съвършения живот, за съвършената личност, тогава ще започне да обича много по-цялостно партньора си, живота си и самия себе си.
Да приемем, че любовта е лесна, означава да отречем необходимостта от това да полагаме усилия за нейното развитие.
Животът се движи, реалността се променя, хората също и в усилията на тази динамичност е нужно човек да полага грижи за любовта, да я разгърне и превърне в продуктивна реалност.
А какво означава да бъдеш продуктивен? Да създаваш, да твориш, да имаш принос, т.е. да внасяш нещо ново в действителността.
Именно с параметрите на продуктивната любов се занимава и известният психотерапевт Ерих Фром. Според него мнозинството вярва, че да обичаш е „проста работа“, трудното идва единствено от намирането на обект на любовта. Фром приема любовта като вътрешна енергия с активен характер. Тя демонстрира човешката сила, но само в условия на свобода.
Любовта „е участвам, а не хлътвам.“
Активният характер на любовта се изразява в способността да даваш, но не жертвайки нещо или пък очаквайки получаване в замяна. Според Фром продуктивната личност възприема даването не като „обедняване“, а като признак на сила.
В самия процес на даване човек изживява своето изобилие, своята мощ, своята пълнота. „Бедният“ човек има ли какво да раздава?
Най-ценното, което една личност може да отдаде на друга, е самата себе си, но не като акт на саможертва, а като акт на споделяне. Само когато личността сподели себе си, е възможна истинската среща с другия.
Ерих Фром извежда няколко характеристики на продуктивната любов:
Те са тези, които я отличават от псевдо-обичта и я проявяват в нейния активен характер – т.е. в способността и да създава.
Грижа – Бихте ли повярвали на жена, която твърди, че обича цветята, ако забрави да ги полива? Според Фром обичта е активна грижа за живота и за развитието. Той смята, че смисълът на любовта е да направиш нещо „да расте“. Разбира се, когато става въпрос за любов между цялостни личности, то тогава тази грижа може да се опише като загриженост за живота на другия.
Отговорност – това е състояние, което Фром описва като да „бъдеш в готовност да отговаряш“, да откликваш, да си насреща, когато другият има емоционалната нужда от подкрепа. Отговорността означава, че съзнателно си избрал да се свържеш с друго човешко същество и да достигнете до една цялостност докато запазвате своите индивидуалности.
Уважение – Фром посочва, че коренът на думата, произхожда от латински (respicere) и означава „гледам към“. Той описва уважението като способността да се види личността такава, каквато е и да се приеме и оцени като уникална индивидуалност. Уважението изключва необходимостта да се променя партньора, за да се превърне в това, от което човек има нужда или в обект на ползване.
Познание - Грижата, отговорността и уважението не биха били възможни без познанието, без възможността да усетиш и приемаш човека такъв, какъвто е. Стремежът към познание е свързан с желанието да разгадаеш „тайната на личността“. Но тъй като всеки човек се променя непрекъснато, съобразно събитията и взаимодействията в живота му, то пълното познание е невъзможно. Въпреки това Фром извежда едно друго ниво на познаване, отвъд рационалното. Това е единението с другия по пътя на любовта. Тогава човек опознава себе си и другия, но не чрез ума, а чрез сърцето.
Възможна ли е продуктивната любов? Не просто е възможна, но тя е пътят към истинската взаимност.
Автор: Жени Тодорова, психолог и трансперсонален терапевт
Припомнете си още:
Забрави онзи, който те нарича „кукличка” и се отдай на този, за когото си „съкровище”
Опитомяване – да излезеш от дупката
Истината и спестените мръсни чорапи
Здравословният егоизъм да обичаш
Има съдба, която ни направлява. Има бъдеще, което ни очаква...
