Събудих се точно в 7:10 без аларма, отворих леко прозореца и вече чувах по-ясно изнервените шофьори, които натискаха клаксоните, досадното познато боботене на тръгващия автобус от близката спирка и откъслячни гласове на хора.
След секунди ме лъхна студеният задушлив въздух от изгорелите автомобилни газове. Погледнах през прозореца, колите се движеха едва едва до където ми стигаше погледа. Всяка сутрин едно и също, не ми се ставаше от леглото, на работа, вкъщи, после домакинските задължения и не на последно място, детето досадните домашни и чуденето ми, как да го мотивирам, че ученето е нещо прекрасно и важно.
Станах натиснах бутона на кафе машината и започнах да се приготвям, съпругът ми водеше детето на училище, а аз също след минути щях да се влея в автомобилния трафик и след 40 минути да стигна до работното ми място.
Вече все по-често започнах да мисля как да променя всичко това, как живеят другите хора, само на мен ли ми е писнало от този начин на живот. Докато размишлявах на глас на фона на хубавата музика, паркирах и само след минути вече работният ден беше започнал, това ме накара още по-бързо да се разсъня.
Не ми харесваше настоящата ми работа, но трябваше да се радвам, че поне имах работа в тази криза. Десетки пъти ми се искаше да си хвърля заявлението за напускане, но излизайки от сградата за да се махна поне за малко от тази атмосфера, ме „посрещаше“ логото на популярна банка и ми напомняше за падежа на вноската по кредита ми.
Спасявах се, като слушах музика, докато работех, прекрасните песни от филма „Клонинг“, така се отнасях там някъде в пустинята на Мароко, между магията от цветове, копринени шалове, ароматни подправки, локум и сладкиши, една феерия от многоцветни мозайки и красотата на тази иначе не особено богата държава, но достатъчно екзотична и магична. Сещах се за мъдростите на чичо Али:
Малките деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на желанието да дадеш живот. Идват чрез вас, но не от вас. Можете да им дадете вашата обич, но не и вашите мисли. Можете да се опитате да сте като тях, но не се опитвайте да ги направите като вас, защото животът не се връща назад. Дните се забавят в изминалите дни. Ние сме лъкът, който пуска децата като живи стрела.
Вечер гледах тв предаване „В търсене на дом по света“ и ми се искаше и ние нещо да променим, гледах хората и им се радвах, вдъхновявах се от смелостта им, да отидат на хиляди километри само с куфар в ръка, и да се радват на слънцето, природата, водата и да търсят своето „Аз“, бягайки от големият град, шума и лъскавите офиси. Всичко това ме вдъхновяваше, но ми се струваше толкова далечно и нереалистично.
Обмисляхме варианта да се преместим някъде из България, в някое малко градче, село, но пак бързо се „приземявах“, къде ще работим, училището, после се сещах за стряскащите новини, които ни заливаха ежедневно.
Така колелото на сивото ежедневие се въртеше с пълна сила, нещата не бяха никак „розови“, справях ме се, но до там, „тъпчехме на едно място“ ден след ден. Докато един ден „сивото ни спокойствие“ не беше „нарушено“ от новината, че съпругът ми го съкращават. Той ми се обади и с възможно най-бодър и положителен глас и ми каза, че са го съкратили, но ще си намери друга работа, че всичко ще е наред и нещата ще се наредят. Май беше дошло времето за промени. Тогава ни осени идеята, да търсим работа в чужбина, с много хъс и енергия и с малко надежда, че ще има шанс да намерим работа от България.
Започнахме да проучваме и търсехме варианти за място, което е по-далеч от големите градове. И тогава нещата се случиха, за толкова кратко време, нямах идея, какво предстои, къде ще живеем... само въпроси. Съпругът ми замина, изпращаше снимки и казваше, че това е мястото, което е сигурен, че ще остане за цял живот в сърцето ми. Не можех да спра да мисля, какво ни предстоеше, къде ще сме, какво ще стане занапред, добре ли ще чувстваме, правилно ли постъпихме?
След няколко месеца вече бяхме заедно, пристигнахме в една тъмна студена съботна вечер. На сутринта ме събуди камбанен звън, отворих си очите, какво става, после чух и чуруликането на птичките, протегнах се и станах бавно, отворих широко прозореца, слънцето докосна лицето ми и ме накара да се усмихна, вече чувах ясно бълбукащата наблизо река, а кристално чистият студен въздух ме караше да вдишвам още по-дълбоко и по-дълбоко и да не искам да спирам. Докъдето ми стигаше погледът, виждах гора и малки къщи с китни дворове, хора с велосипеди. След малко чух и минаващия на близо влак.
След седмица детето ни тръгна в селското училище, за първи път ми каза: Мамо, аз обичам училището! Сутрин ходеше на училище, след обяд тичаше из селото с децата и играеше на воля. Сякаш забрави за компютъра и любимата му електронна игра, телефона сякаш тук не беше на мода, а и в училище е забранен.
Казват, че не можеш да избереш къде да се родиш, но можеш да избереш къде да живееш. Понякога затворени в черупката на „сивото“ ни ежедневие и страха от промяната, живота ни минава неусетно, вдъхновяваме се от много неща, а ни е страх да гоним мечтите си, да се докоснем до това, което ни вдъхновява и да заживеем с това вдъхновение.
Много хора мечтаят за големия град, вдъхновяват ги моловете, лъскавите сгради, мен ме вдъхновява природата, планината, простичкият живот лишен от лукс и суета. Радвам се, че мога да се придвижвам с колело или да вървя с километри пеша, да се срещам с интересни хора и да живеят на село.
Автор: Анонимен
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
