Защо мъжете бягат от тези думи, когато са сериозни? Срамуват се да не изглеждат глупаво или се страхуват от себе си след това? А може би от суеверие, че обясненията развалят магията...

Споделянето на чувствата не е нито лигаво, нито детрониращо ги, но трябва с въздишка да приемем, че нашите силни половинки имат различна представа как трябва да се държи един истински мъж. Примерите от детството, травмите от младостта, "приказката" по мъжки, личностните характеристики, са онзи коктейл от "вярвания" в главата им, който понякога ни кара да примигваме от удоволствие, а понякога дълго му се чудим.

Според техните представи за "правилното" мъжко поведение демонстрират самоувереност и хладнокръвие, убеждават ни в уравновесеност и разсъдливост, но дали тайно в себе си не носят като нас вълнението от усещането да обичаш? Или тъгата от липсата на  онова усещане? Ако ги питаме, биха казали, че предпочитат простите отношения, каквото и да значи това. Защото винаги яростно се съпротивляват на желанието ни да изясним нещата.

Признавам си обаче, че ми  харесва различността им. Провокира ме, че не знам какво мислят, не знам как ще постъпят. Това не просто ми носи вълнението за неочакваност. То обогатява усещането ми за себе си като жена. С вълната противоречиви емоции "на живот и смърт", с монологичните терзания и упреци на ум и на глас. С опитите да анализирам поведението им, да проникна в мозъците им, да проумея движещата ги сила.

Например, когато излязат неочаквано от образа си на сухари и скочат посред зима в замръзналия басейн цели два пъти с костюм и вратовръзка. Или когато те – железните, звънят послед нощ, уж за да си побъбрим, а после мълчат докато полицията не ги спре за неправилно шофиране.

За да разберем мъжете понякога много повече помага женският ни инстинкт, отколкото знанието за Фройд и подсъзнанието, Адлер и комплексите, Маслоу и скалата на потребностите. Затова, когато развеселен или натъжен, мъжът до мен търси колебливо думите, за да не ми каже онова, което се страхува да назове с думи, аз го прекъсвам с "ОБИЧАМ ТЕ!". Чувства се неудобно, но тайничко му е приятно. Всъщност мисля, че онова, което най-много харесва в мен, е начинът, по който го обичам – с думи, с душа, с тяло. А как обича той! С душа, с тяло... И никога с думи.

А понякога имам нужда да чувам думи. А той мълчи. И чисто по женски избухвам: "Ама какво си мисли?!? Егоист!!! Комплексар! Ще ми се прави на непробиваем! Ще види, когато вече ме няма...". Представям си, че съм умряла, а той се налива в бар, хванал за слушател последния задрямал пияница и говори, говори... за мен, за любовта си. След тази мелодраматична фантазия, естествено – "на живот и смърт", винаги се успокоявам. Дори ми домъчнява за него... Той трудно си прощава грешките.

Ама адски са ми лишени от въображение наказанията, нали!А вие как си отмъщавате на мъжете, които не казват никога "Обичам те!"?

А иначе сигурно и вас ви дразнит стоящи наблизо жени в кафето, маршрутката или хипермаркета с недискретната интимност "Чао, миличко, обичкам си те."? И не само защото ни поставя в ситуация на воайорство. Превръщането на "Обичам те" в "Добър ден, как е" води до автоматизирането и във фраза, празна от емоция, която не търси продължение на общуването. Тя просто увисва между нас и хората, от които не се интересуваме и с които нищо не си дължим, но някак трябва да се разминем.

И когато „Обичам те”  стане изискуем етикет сутрин и вечер, идва и разминаването.