Рая Синева
Достоевски казва: „С всичко свиква подлецът човек“.
С гузната си съвест, с мисълта за несбъднатите мечти, с житейската си неудовлетвореност, с нещастния си живот. И най-вече, с илюзията за любов, превърнала се отдавна в духовно престъпление.
Самодостатъчна – това звучи гордо
Те са от няколко години заедно. За пред хората са симпатична и доволно щастлива двойка. Помежду си обаче отдавна са съквартиранти по изгода. Не правят секс от години. Той си го набавя от други жени.
Тя най-вероятно го открива у други. И двамата осъзнават, че имат проблем (да не се пожелаете физически с години си е сериозен проблем), но никой не повдига темата. Така връзката им продължава да съществува, в осъзнат фалш и лицемерие.
На въпроса: „Защо изобщо са заедно?“, отговорът е прагматичен: „Ами сигурно, защото не им пречи“. Питам се кога успяхме да принизим любовта до удобното „не ми пречи“.
Все едно е табуретка, която случайно си стоварил насред хола си. Спъваш се в нея, подритваш я, удряш я къде нарочно, къде без да искаш, псуваш я от време на време, но въпреки това, няма да я преместиш. Защото тя там си стои, ти си си свикнал и... тя всъщност въобще не ти пречи.
Готови сме да лъжем себе си и другия само и само да не нарушим навика, с който така удобно сме свикнали. Ако признаете един пред друг, че връзката се е изчерпала, ще трябва да се разделите. Ако се разделите, отново ще сте в режим „търсещ“. Ако сте в режим „търсещ“, означава да започнете отначало. Я, по-добре да си траем. Нали не си пречим.
На въпроса, а защо след като осъзнават, че имат проблем, не говорят за него и не се опитват да го разрешат, получавам недвусмислен поглед, казващ: „Да, бе? И да отворят „Кутията на Пандора?“ Да работиш по връзката си, означава да признаете проблема, да си кажете неща, които и двамата знаете, но отказвате да приемете и още по-малко да чуете.
Означава да се разровите в чувства, а да се заровиш в чувствата означава да усложниш нещата и да си създадеш главоболия. На кого му се занимава с това? Така всеки симулира любов, просто защото не му се занимава. А и нали никой на никого не пречи?
Мисълта да разбуташ удобното си ежедневие се оказва по-ужасяваща от мисълта, че осъзнато и доброволно си затънал в огромна и безперспективна лъжа. Всеки мами другия и от това не му става грам неудобно.
Не знам кое надделява в този личен избор – силата на навика и природата ни да свикваме с всичко или страхът, че слагайки картите на масата, рискуваш да останеш отново сам. И в двата случая обаче не е честно нито спрямо теб, нито спрямо човека, когото така лицемерно наричаш своя половинка.
Любовта не ни е дадена, за да я превръщаме в табуретка. Ненужна и досадна вещ, която всеки побутва и подритва, но на никой не му стиска да я премести, защото под нея отдавна се е насъбрала бая мръсотия. По-добре да си стоим там. Ще се спънем няколко пъти и ще свикнем. А щом можем да свикнем с една табуретка, с една фалшива любов ли няма да успеем.
