Детектив Елин Уорнър се намира в изключително луксозен хотел в швейцарските Алпи. Почти изолиран от света, той предлага уединение и тишина. Но зад изтънчения стил се крие минало, обвито в мистерия. Сградата някога е била санаториум, за който се носят плашещи слухове и дълго време е била необитаема.

Въпреки нежеланието да бъде там, Елин е поканена на сватбата на брат си и няма как да си тръгне.

Внезапно бъдещата булка изчезва. Буря откъсва хотела от външния свят. Паника обхваща гостите. Вече никой не може да си тръгне. Елин впряга всичките си умения и инстинкти, за да намери годеницата на брат си. А никой все още не знае, че и друга жена липсва…

Гостите на хотела изобщо не подозират в каква огромна опасност се намират.

„Санаториумът“ е дебютният роман на Сара Пиърс, който се изстрелва като мигновен бестселър на „Ню Йорк Таймс“ изненадващо бързо дори за нейните издатели. Романът оглавява редица класации и се превръща в една от най-обсъжданите книги.

Книгата вече е на българския пазар от Издателство „Ера“, което предоставя и следния вълнуващ откъс от нея за читателите на Edna.

Снимка: Издателство Ера

10.

Елин изпитва облекчение, когато излиза от зоната на басейна. Диша тежко и се обляга на стената. Дишането ѝ е затруднено.Какво ѝ става? Нали трябваше да е почивка, възможност да се отпусне. Ето какъв е недостатъкът да не работи – умът ѝ е едновременно свръхактивен и недостатъчно използван.Но нали аз реших така, мисли тя и си припомня имейла, който получи преди една седмица от шефката, детектив главен инспектор Ана. Говорих с Джо. Решението ти ми трябва до края на месеца. Целувки. Две седмици. Две седмици да реши дали иска да сложи край на отпуската си и да се върне на работа. Елин все още не е отговорила. Не знае как да отговори. Помни последния си разговор с Ана и неудовлетворението и разочарованието в гласа на детектив главния инспектор. Ти си твърде добър детектив, за да позволиш случилото се да ти въздейства, Елин.

Детектив. Думата означава твърде много. Не само надежди и мечти, но и кръв, пот и усилена работа – време в униформа, изпити, разпити... Нещо болезнено. И сега всичко е под въпрос. Тя прогонва мисълта и тръгва по коридора след Лори. Двама мъже пред тях водят задълбочен разговор. Лори забавя крачка. Елин забелязва, че с Айзак се споглеждат.

– Кои са тези? – пита тя.

– Служител и собственикът на хотела, Лукас Карон – Лори маха от лицето си несъществуващ косъм, ръката ѝ трепери. Тя е нервна. Защо?

– Той не беше ли заминал? – измърморва Айзак.

Лори кимва.

– Да, със Сесил, трябваше да се върнат другата седмица.

Уил се е втренчил в единия мъж, русокосия с брадата.

– Значи това е той... Лукас Карон...

Погледът му се задържа на него. Елин го проследява и вижда какво е привлякло интереса му.Лукас Карон е поразителен. Очевидно властен и важен човек. Шеф. Висок и атлетичен, но не ръстът му излъчва властност, а позата с широко разкрачени крака и отривисти, експанзивни жестове. Само хора с влияние и пари притежават вътрешната увереност, че имат правото да заемат толкова много пространство. Туристическите му ботуши и небрежно елегантните спортни дрехи – сиво пухено яке и планинарски панталони – засилват излъчването му, все едно е визитна картичка – аз съм важен, затова не е необходимо да сигнализирам, че съм такъв.

– Чувал ли си за него? – пита Айзак.

– В света на архитектите се говори за... революционния му стил и подход – Уил се колебае.

 – Ако не би те затруднило много, добре е да ме запознаеш с него по някое време.

– Сигурен съм, че Лори ще избере подходящ момент, но на твое място бих внимавал – тонът на Айзак е безгрижен.

– Той няма голям късмет с архитектите.

– Айзак! – Лори го стрелва с предупредителен поглед.

– Даниел Льометр ли имаш предвид? – пита веднага Уил.

Айзак повдига учудено вежди.

– Знаеш за него?

Уил се усмихва.

– Светът на архитектурата е малък. Все още ли няма новини?

– Нищо – отговаря Лори.

– Какво се е случило? – пита Елин, без да откъсва очи от Лукас Карон.

– Даниел беше главният архитект на хотела. Изчезна безследно във финалните етапи на планирането. Една нощ не се върнал вкъщи. Тръгнал си от обекта следобед и повече никой не го е виждал или чувал. Колата му била на този паркинг, но не открили следа от него. Направо се изпарил – Айзак щракна с пръсти. – Никакви отпечатъци от стъпки, нищо. Така и не откриха чантата, телефона му...

– Беше голяма новина навремето – казва Лори. – Сесил и Лукас познаваха добре Даниел. Били приятели от детинство, Лукас беше покрусен. Случилото се забави проекта за известно време... Хотелът трябваше да отвори през 2017-а, но се отложи с една година.

– Никой ли не знае какво се е случило с Даниел? – пита Уил.

– Имаше различни теории, хората говореха, че имал проблеми с бизнеса си – Айзак вдигна рамене. – Нещо от сорта, че се разраства твърде бързо, парични проблеми...

– Предполагали са, че е избягал?

– Или че..

– Престани, Айзак, стига толкова, той ще чуе – Лори смени темата. – Мисля, че това беше всичко, което можахме да ви покажем в хотела.

– Благодаря, аз... – Елин млъкна и очите ѝ се спряха на вратата до Лори.

Вратата не е като другите в хотела, а богато украсена – дърворезби на ели, оградени с планински върхове.

– Какво е това?

Лори подръпна шала на врата си.

– В миналото е било стая за консултации, сега е затворена. Не се използва от гостите на хотела.

– Празна ли е?

– Не съвсем – Лори отново вдигна ръка към шала си – подръпна го и го оправи. – Там има нещо като архив. Останки от времето, когато сградата е била санаториум. Отначало смятаха да направят малък музей, така че гостите да научат историята на хотела...

– Не са го довършили?

– Отложено е за по-нататък – Лори се поколеба. Елин усети, че преценява нещо наум. Накрая каза: – Ако се интересуваш, може да погледнеш.

Айзак се намръщи.

– Лори, не сега, те вероятно искат да разопаковат багажа си.

– Разбира се – съгласява се Лори. – Тогава някой друг път.

– Не, искам да видя архива. Обичам всичко историческо.

Това е вярно, но Елин чува нотката на предизвикателност в гласа си. Така ѝ въздейства Айзак. Прави я раздразнителна и войнствена.

Уил се скова.

– Елин, току-що пристигнахме, искам да видя стаята и да се настаня.

– Добре, отиди тогава с Айзак. Няма да се бавим.

– Хубаво – намусено отговори той. – Ще се видим горе.

Елин го гледа как тръгва и изпитва безпокойство. Идеята наистина ли е добра? Да си пъхам носа в нещо лично?

– Виж, не си прави труда...

– Няма проблем – усмихва се Лори. – Но те предупреждавам, че вътре е пълна бъркотия. Всичко, което са разчистили преди ремонта... е захвърлено тук.

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

– Не се шегуваш – измънка Елин.

Стаята бе пълна с медицинско оборудване – аспиратори, бутилки, старомодна инвалидна количка, странни стъклени приспособления. Всичко бе покрито с тънък слой прах. Наистина е пълен безпорядък. Някои неща са в кашони, други са натрупани на пода. Между тях са пръснати канцеларски материали, картонени кутии и шкафчета.

– Предупредих те – Лори вдига вежда.

– Не е толкова зле, виждала съм и по-лошо.

Например моят дом. Безпорядъкът го е завладял – препълнени шкафове, купчини книги. Дрехи, закачени на крехка метална закачалка, която постоянно пада под твърде голямата тежест. Елин, изглежда, не може да събере желание или енергия да направи нещо по въпроса.

– Интересно е, нали? – Лори я поглежда. – Всичко това...

Онова, което е било това място.

Нещо в изражението ѝ се променя. Спокойствието ѝ леко се разклаща и разкрива позната енергия и нетърпение – бегъл щрих от предишната Лори.

Елин изведнъж осъзнава, че не е само бъркотията, а самата стая. Въздухът е натежал от прах... Мънички частици мръсотия, които кръжат. Насилва се да насочи поглед към рафта вдясно и взима една папка. Купчина листове се разпиляват на пода.

– Ще ги събера – Лори пристъпва към нея, но се подхлъзва и залита.

Елин се хвърля и я сграбчва за ръката, за да не падне.

– Разминах се на косъм – Лори се изправя.

– Добре ли си?

– Благодарение на бързата ти реакция.

– Практика – усмихва се Елин. – Мама непрекъснато падаше миналата година. Шегуваше се, че се нуждае от дюшек, не килим.

Гласът ѝ потрепера. Ужасена е от сълзите, които бликват в очите ѝ. Вечно ли ще бъде такава скръбта ѝ? Смущаващо силна и пронизваща?

Лори се вглежда изпитателно в нея.

– Ти ли се грижеше за нея?

– Да, общо взето, през цялото време в последните няколко месеца. И без това бях в отпуск, затова... – Елин се чува, че обяснява, но не достатъчно добре, и се поправя. – Исках да го правя. Имахме и болногледачки, но на мама ѝ харесваше да съм при нея.

– Не знаех – тихо казва Лори.

Елин повдига рамене.

– Радвам се, че го направих.

И това е вярно. Не може да го обясни по-добре. Докато не се случи, тя не знаеше, че е способна на такова голямо търпение и безкористност, но не ѝ беше трудно. Грижите за майка ѝ като отплата... Елин откри нещо изключително възнаграждаващо в неизменната рутинност на задачите. Нямаше я непредсказуемостта на полицейската работа, дразнещото чувство, че оставяш нещо недовършено.

– Мисля, че е изумително да правиш това за някого. Майка ти... беше прекрасен човек.

Елин примигва стъписано. Ето я пак предишната Лори – изразени с лекота чувства, както дадени, така и получени. Без да иска нищо в замяна.

Тя отваря уста и се приготвя да отговори, но думите засядат в гърлото ѝ. Очите им се срещат и Елин отмества поглед встрани. Навежда се и събира на купчина падналите листове. Осъзнава, че не са само листове, а има и снимки. Най-горната е натрапчива – редица жени, седнали навън на верандата. Кльощави са, изглеждат болнави, очите им са обърнати към обектива. Всъщност гледат право в нея.Пациентки, мисли Елин и потреперва от това осезаемо нахлуване на миналото в настоящето, изведнъж съзнава колко малко я разделя от онова, което е било преди.Внезапно я стяга гърлото. Трудно ѝ е да си поеме дъх, гърдите ѝ се повдигат, белите ѝ дробове сякаш са пълни с течност. Не изпадай в паника. Не позволявай паниката да те завладее. Не тук. Не пред Лори.

Лори я поглежда изпитателно.

– Нещо не е наред ли?

Елин бърка в джоба си и обхваща с пръсти инхалатора.

– Добре съм – тя го натиска силно и поема аерозола дълбоко в дробовете си. – Астма. Влоши се през последната година и нещо. Мисля, че надморската височина не помага, нито прахта тук.

Лори продължава да я наблюдава.

Това е лъжа, няма нищо общо с астмата. Елин е била на високи места и преди, но не си спомня да се е чувствала така. Проблемът е това място. Тази сграда.