Когато се нуждаете от вдъхновение за своята интимна вечер...

Когато не искате вечерта да свършва и ви се чете нещо определено възбуждащо...

Когато искате да накарате себе си и партньора си да се почувствате специални...

Тези мигове ви принадлежат. Усещанията са вашето оръжие, а умът ви е най-интимният ви орган. 

Този разказ е за вас. 

Насладете му се...

***

Навън бе тъмна и хладна ноемврийска вечер. Валеше като из ведро. Небето сякаш се бе превърнало в тръпнещо и плачещо лице, което изливаше неутешимите си сълзи върху гърдите на земята. А тя цялата бе прогизнала от тях. Влажна, ала топла, жадно ги поемаше и ги оставяше да се стекат на малки, тънки вадички, които свенливо отвеждаха в нейната пазва.

Той стоеше край пътя, а дъждът го галеше. Един сам мъж под тъжното небе, който чакаше своя пътеводител. Автомобилите минаваха един след друг по хлъзгавото шосе- надули клаксони и втренчили огромните си фарове в непрогледността, сякаш в неопределеността, сякаш в Хаоса. В тъмната вечер бе невъзможно да видиш каквото и да било пред себе си и единствено светлините на профучаващите возила осветяваха сенките и тъмнината.

Светлини, пронизващи нищото, светлини в тунела. Той чакаше и махаше, мокър до кости. Галещата го вода не бе оставила и едно кътче, недокоснато от нея. Просмуканата от небесна нежност бяла риза се усукваше около тялото му и на фона на автомобилните светлини той изглеждаше като оживял фонтан, изобразяващ някое красиво езическо божество. Прокарваше пръстите си през мократа коса и на свой ред отвръщаше на милувките на водата, галейки с длани лицето си.

Сякаш бе страстен мираж, изплувал в мократа пустиня, осветявана в това време на денонощието единствено от светлините на профучаващите коли. Подобно на постмодерни кервани те бързаха към своята цел, без да обръщат внимание на малкия крайпътен оазис на мъжка красота и страст. Той стоеше край пътя, гален от сълзите на небето. Чакащ. Търсещ. Усещащ едва доловимия студ... 

Един автомобил забави скорост и спря до него. Една врата се отвори. Без да чака и недоумява, мъжът се приплъзна вътре. Хлопна вратата и возилото потегли. Едва сега в мрака, пронизван от фаровете на преминаващите в опасна близост автомобили, успя да разгледа шофьора. Тя му се стори като някакъв призрачен силует. Караше спокойно, гледайки напред. Лицето й дори за миг не издаде смущение или любопитство към мокрия спътник. Стори му се необикновено красива.

Дали поради дългото очакване под дъжда или поради едва забележимите отблясъци на изкуствена светлина, играещи си от време на време по лицето й? Дали защото през дългото чакане, което му се бе сторило часове, бе усетил страстта и нежността между земята и небето? Дали?

Извини се за това, че е мокър и вероятно причинява известно неудобство, а тя отговори така, сякаш беше най- естественото нещо на света да бъде заедно с него по своя път. Предложи му цигара. Не бе палил отдавна, ала прие защото помисли, че в противен случай би обидил своята тайнствена спътница. Тя му подаде огънче. Малко, трептящо, ала много горещо огънче, което приближи до лицето му с естествен и бърз жест, в който едва се долавяше нещо мъжко. Усети топлината на пламъка по устните и ноздрите си. А димът, подобно на нежна мъгла започна да се обвива около лицето му... 

Закашля се малко притеснено. Ала изражението на неговата спътница отново не показа белег на каквато и да било емоция. Все така продължаваше да гледа напред пътя си, без да показва изненада или смущение от присъствието на мъжа. Фаровете на автомобила осветяваха пътя само в най- непосредствена близост.

Той я гледаше. А тя все така не трепваше. Искаше да я попита за името й, къде отива, откъде е дошла. Ала в онзи момент дори не си спомняше своята посока. Просто се бе качил при първия спасил го от чакането пътуващ. Изведнъж автомобилът спря. Мъжът леко се стресна. Жената му се усмихна и слезе от колата. Попита я дали има нужда от помощ. В отговор тя отново само се усмихна и му кимна.

Той слезе и се запъти към нея. Не знаеше какво да попита. Само я гледаше изпитателно. Безмълвното й лице бе преобразено от топла усмивка. А дъждът я галеше. Сякаш нежни и деликатни длани я обгръщаха, милваха и оставяха мокри следи. Не виждаше нищо освен нея. Тя пое ръката му и го задърпа към себе си. Обгърна с чувствени пръсти неговото лице. Мигът бе вълшебен.

Усещаше нежният й допир, който се смесваше с този на водните капки. Устните му потърсиха нейните. Плъзна ръце покрай тялото й. Тя пое дланите му в своите, стисна ги леко, задържа ги за миг и бавно ги отблъсна. Започна да разкопчава с устни мократа му риза. А той вече изгаряше от нетърпение. Напиращата жар се разгаряше и го обземаше целия.

Дори сълзите на Уран не можеха да загасят горещите въглени. А от своя страна жарта не можеше да изпепели прокрадващото се съмнение. Ами ако всичко е просто мираж? Ако се намира по средата на чуден сън, ако само след миг нещо или някой го накара да излезе от сладкото вцепенение? Когато устните й отново докоснаха неговите, разбра че не сънува.

Откритието бе удивително, разтърси го като експлозия, сякаш бе достигнал някакъв върховен миг на прозрение, от който нататък го очаква пътят на истинското познание. Устните му се плъзнаха по гърдите й, по пъпа й, към нейната делта. С рязко движение разтвори бедрата й и зарови глава между тях. Езикът му галеше всичко, което срещаше по пътя. Усещаше вкуса на дъжда, смесващ се нейния. Усещаше нейният аромат. Устните му се плъзгаха по покриват тялото й. Покри с целувки гърдите й. Сякаш бяха забранени плодове, от които ту искаше само да пие сок, ту искаше да откъсне със зъби. Когато отново усети нейните устни, бе като опиянен.

Бавно и с наслада отстраниха останалите дрехи един от друг. Почти не усещаше нощния хлад. Желанието го бе разпалило вътрешно и с нетърпение очакваше да се впусне в танц. Автомобилите профучаваха, силният звук на клаксоните прорязваше от време на време необикновената вечер. Ала те не чуваха нищо. Сякаш нямаше никой. Сякаш бяха обсебили част от времето и обладаваха този отрязък. Имаше чувството, че принадлежи само на тях. Искаше да трае, колкото се може по дълго. А едва сега започваше.

Бавно и леко телата им се сляха. Впуснах да се изучават изкуството на най- древния танц. Сливаха се и се разделяха във вълшебен ритъм, с който вибрираше цялото им същество. Беше обзет от непознавана от него до този момент възбуда. Чувстваше се като авантюрист, който с удоволствие бе тръгнал на дълго и хубаво пътешествие. Чувстваше се като откривател, който с нетърпение и приятна възбуда изследваше непозната , но уютна пещера. А умът му се бе изпразнил.

Всякакви лоши мисли, чувство на страх и вина, на обреченост, се бяха изпарили. Бе изцяло в момента. Изживяваше изцяло момента. Нямаше минало, нямаше бъдеще. Само разтегливо настояще, което като че ли обещаваше да продължи вечно. А телата им танцуваха. Танцът бе красив и пламенен. И никакъв дъжд не би могъл да угаси жаркият огън, пламнал сякаш като по чуда всред река от сълзи.

Превръщаше се ту в нежна прегръдка на любовници, на които това е последната среща преди дълга и мъчителна раздяла, ту в дива езда на млад, ала опитен каубой, опитващ се да опитоми див мустанг. Неочаквано дойде моментът на върховното удоволствие. Бе като изригване на вулкан. Имаше чувството, че ще я изпълни цялата, желаеше да я разтърси от главата до петите. Отпусна се върху гърдите й и замижа. Искаше моментът да продължи колкото се може по- дълго. 

Започна постепенно да осъзнава себе си. Седеше гол на мократа трева, а дрехите му бяха пръснати около него. Приятна възбуда след приятно преживяване. Прокрадваща се усмивка започна да озарява красивото му лице. А капките все така се стичаха на малки и тънки вадички, които отиваха не само в земната пазва, но и обгръщаха неговата мъжественост.

Гледаше я как се облича и качва в автомобила. За миг почувства тъга. Тъга за нещо хубаво, което е било като спонтанен подарък от Съдбата, която след това решава да си го прибере. Гледаше как автомобила се отдалечава, докато съвсем се изгуби в нощта. Тя потъна там, откъдето бе дошла, от нищото. Стана, събра разпилените си мокри дрехи и ги нахлузи. Стоеше край пътя, а дъждът го галеше. Едно самотно момче под тъжното небе в очакване на своя водач. Но малко по - мъдро.

Автор: niknklv