Александър Петров
Две съобщения на имейл адреса, който стои в края на всеки мой текст, ме вкараха в егати филмовия сюжет. Такова преплитане на съдби и истории не съм и предполагал, че ще мога да отразя, но ето... Разбира се, няма как да знам дали някой просто не е решил да си направи майтап с мен, но пък общата тема, която отключиха тези два имейла, ме мотивираха да направя коментар.
Обикновено в понеделник сутрин отговарям на съобщенията, които ми изпращате. По някаква случайност това е и най-свободната ми сутрин от седмицата. Смешно е, защото рядко някой се сеща да ми пише, демек няма на какво да отговарям.
Обаче миналия понеделник не беше така. Това беше най-ангажираният ми понеделник от месеци! Отварям пощата аз и вътре… що да видя – цели два имейла. Единият със заглавие „въпрос“, а вторият със заглавие „нормално ли е?“.
Още в заглавията на двете писма съзрях връзката, защото обикновено повечето въпроси в моя живот започват с „нормално ли е?“ и то обикновено не е…
Отворих първо „въпросът“. Съобщението беше написано в женски род и затова отсъдих, че е писано от жена. Ето го и него (без редакторска намеса):
„Здравейте, Алекс. Чета Ви често и повечето пъти много се забавлявам със статиите Ви. Всъщност интересно е, че и бившият ми вече приятел се заливаше от смях, защото някак виждаше себе си във вашите преживявания, а даже и мен припознаваше там понякога. Точно бившият ми приятел е и причината да ви пиша. Всъщност той ми е бивш от два дена и по принцип не искам да го виждам никога повече, но не ми дава спокойствие причината, поради която всичко приключи. От известно време го виждах, че си пише с някого, отиваше да говори в другата стая уж с колега от работата, криеше си телефона,. Сложи си даже парола и пръстов отпечатък. Търпях известно време, опитвах се да го подпитвам, чаках някакво развитие, да видя докъде ще стигне, но нищо. Една нощ, докато спеше, просто взех пръста му и го сложих на сензора. Телефонът се отключи и започнах да чета… Сълзите ми потекоха веднага. Няма да влизам в подробности, но вероятно се сетихте, че си пишеше с друга. Някаква Гергана. Пишеше й така, както на мен никога не е писал, правеше й комплименти, които дори аз не бях чувала за себе си. Явно от хлипането ми, той се събуди и когато разбра какво е станало, знаете ли какво направи? Разкрещя ми се, че му влизам в личното пространство, започна да блъска и ми каза, че вече не може да ми има доверие и просто си тръгна. Въпреки, че тогава бях сигурна, че трябва да постъпя точно по този начин, сега се чувствам толкова самотна и предадена, че се чудя дали постъпих правилно или трябваше да потърся друго решение на проблема. Вие какво мислите, дължа ли му извинение?
Поздрави, И.“
Вторият имейл имаше доооста съмнителна прилика със ситуацията от по-горе. Писмото беше написано в мъжки род. То гласеше следното (без редакторска намеса):
„Брат, чета ти нещата, много често се припознавам в историите ти и се хиля, щото знам какво ти е да се занимаваш с тия объркани жени. Все едно те познавам и затова ти пиша да ти кажа какво стана тия дни с мен, дето е още един пример колко са зле жените. Може да напишеш нещо по въпроса, защото наистина се изумих! Имах си приятелка до преди няколко дни, бяхме заедно от година, на втория месец отидох да живея при нея. Имах обаче и една колежка, дето беше много яка. С нея само си пишехме, нищо физическо не е имало. Обаче тя много искаше. То и аз исках, ама се ограничих само до писането, защото и тя си имаше авер. Една нощ обаче се събуждам от някакво хлипане и ставам аз и я гледам мойта ми взела телефона и рови и ми чете чата с тая колежка. Побеснях! Най-мразя да ми ровят ми влизат в личното пространство! И ме пита такава „Ама, коя е тая, как може да й пишеш такива неща“. Ей кипна ми, не стига че нищо не съм правил с тая колежка, ами и сметка ми държи. И директно я зарязах и си тръгнах. Аз на такъв човек не мгоа да имам двоерие. Днеска ми чете съобщенията, утре кой знай какво ще направи… ще иска да се женим сигурно.
Айде, от мене толкова.
В.“
Е, да, бе! Или някой си е играл да измисля истории и да ме филмира, или е някакво съвпадение, или тия двамата наистина говореха един за друг. Но умишлено или не, нагласено или не, те поставиха една много сериозна тема – за личното пространство и дали и кога е оправдано да се ровим малко по-дълбоко в него.
Личното пространство е нещо, което неслучайно се нарича лично. Някои казват дори, че е неприкосновено. Дали е нормално или не обаче да навлизаме в него, когато имаме съмнение, че ни лъжат?
Най-често до ровичкане в телефони и компютри в една връзка се стига, когато има някакво съмнение или основание за ревност от някоя от страните. Моето мнение е, че при такива основания, зрялото решение е на първо място съмненията да се изговорят, обсъдят и съответно да се разсеят или потвърдят. Ако обаче съмнителният, въпреки опитите за решаване на проблема, не промени нищо в себе си и продължи да е съмнителен, то човекът до него има абсолютното право да направи всичко възможно, за да разбере дали го лъжат или не, пък било то и с цената да се рови тайно в чужд телефон.
Защото в такъв случай вече не става въпрос за опазване на нечие лично пространство, а за запазване на собственото достойнство – вие преценете кое е по-важно за вас. Така мисля аз и бих направил същото, като момичето от мейла, съдейки по ситуацията, която е описала.
Така че, приятелю В., хубаво си ми чел текстовете, само че едно основно нещо не си разбрал – честността и уважението нямат пол – те трябва да присъстват у всеки човек. А когато една жена ти се е доверила и те е пуснала да живееш с нея под един покрив, отговорността ти става още по-голяма. Дано ти се случи да имаш възможност да се поправиш в бъдеще.
Вие пък може да ме бомбардирате с още подобни истории на имейл petrov.edinbg@gmail.com, както и в Инстаграм @alexdimpetrov
