Завчера се разхождах в парка и както си бях седнал на една пейка чух как две момичета си говореха наблизо:
- И той сега какво си мисли, че е много important, като не ми call-ва?!
Което в превод би могло да звучи така:
- И той сега какво си мисли, че е много важен, като не ми звъни?!
Целият им диалог протече в тоя дух, в родната реч току се прокрадваше по някоя английска дума за цвят, сякаш за да го обогати. И аз на свой ред – като писател, а и като обикновен човек, си зададох наум въпроса – има ли нужда нашият език от подобно „обогатяване”? Нима не е достатъчно звучен и богат той, та трябва да му се прибавят някакви чуждици. За да е по-cool, за да е по-оригинално.
Всъщност, всичко, което не е българско, се оказва доста по-вървежно сред младите. Вървежно, каква дума само! И тя ще да е измислена от някой умник! По тоя начин, с такова незначитане на нашето езиково богатство, ние се заличаваме. Като народ, като нация, като петно на картата. А ние дори не сме петно – ние сме петънце.
Колко по-малки се очаква да станем? Да се предадем на Америка, защото там е центърът на света? Как ли пък не! Да се откажем от езика си, от обичаите си, от своя личен, вътрешен Бог? Не онзи, за който ни говори църквата, и не онзи, който е изобразен върху иконите, а онзи, който е вътре в нас и ни води по пътя към светлото бъдеще. Онзи, който – стига да вярваме в Него – ни прави хора. Да станем чуждопоклонници? Защо? Откъде-накъде и на какво основание?
Това е пълен абсурд. Още в Библията е казано: „В началото бе словото.”
Словото! Всяка една нация носи своето слово, своя логус. Въпрос на възпитание е да научим децата си да го ценят. Аз не съм чул нито един зрял човек да говори така. Да обяснява колко е sunny времето today, вместо – че времето днес е слънчево. Зрелият човек не говори така, но за шестнайсетгодишната му дъщеря това е нормалната, ежедневна реч. И ако няма кой да обърне внимание на това, след още десет години българският език ще стане излишен.
Езикът с най-красивото „Обичам те! Езикът с най-пламенното „Липсваш ми!” Нашият език. Единствен и неповторим. Ако искаме да не изчезне – трябва да го говорим. В неговата цялост и пълнота. Да използваме английски в общуването си с англичани и български в общуването си с българи. Както е редно. Както трябва. Останалото е глупост и суета, а вие, тъй като сте достатъчно умни, съм сигурен, че сте съгласни с мен. Или поне на това се надявам.
Още от Росен Карамфилов:
- За любовта и нейните отражения
- Коронавирусът - враг номер едно на психиката
- Една разходка из шарения свят на зодия Близнаци
- За безгрижието да си дете и отговорността да си родител
- Словото е нашето истинско спасение, стига да имаме сетивата да потъваме в него
- „Сексът започва, когато жената хване мъжа за ръката“
- За новото настояще и необходимостта от смирение
