Майка ми всъщност винаги е била мама. Спомням си, че само веднъж се обърнах към нея с обръщението "майко" и тя ми каза, че има много майки по света, но само една може да бъде мама. И ето. На 37 години се обръщам към нея с "мамо". Всъщност, обръщението не е толкова важно. По-скоро е символично. Мама/майка ми никога не е била маминка, която управлява живота ми.
Но има жени, майки, които осакатяват децата си с грешно разбраната майчина грижа. Правили са го, когато е имало нужда. Но са пропуснали да спрат. Не са се усетили, че децата им са пораснали, че са самостоятелни, че имат собствен живот. Това са деспотичните майки, които съсипват децата си и вместо да използват молив, с който да щрихират едва забележима прекъсната линия, чертаят с перманентен маркер неизличими черти върху живота на децата си.
Те се засягат. Засягат се, когато децата им не им се обаждат. Подхвърлят реплики от сорта на "къде се загуби, не сме се чували два дни, явно майка ти не заслужава да ѝ се обаждаш от време на време да я чуеш, как е, дали не е болна, дали няма нужда от нещо..."
Сърдят се. Ако си ги пренебрегнала, ако не си ги послушала, ако си им отговорила. И се сърдят все повече и за все повече неща.
Те ти дават тон в живота. И се сърдят, ако не приемеш техния тон за твоя живот. Долавят и тона ти и ако в него има раздразнение, пак се засягат. Как можеш да си позволиш да гледаш деца, да плащаш кредити и да имаш повече от една работа, които са те накрали да звучиш малко по-рязка по телефона?
Те гледат децата ти, така както са гледали теб. И брат ти. Или сестра ти. И когато им кажеш, че имаш изисквания, те ти казват – "Ами аз съм те отгледала и теб и брат ти и знам как се гледат деца."
Те не те зачитат. Знаят по-добре всичко за света, живота и човешките отношения от теб и не се усещат, че това обижда самите тях - майките, които не са успели да посеят нещо достатъчно силно в теб, че да имат доверие, че ще се справиш сама и че нямаш нужда от тях. Признай си. Това да обичаш майка си няма нищо общо с това да имаш нужда от нея.
Деспотичните майки си мислят, че са модерни, че са ти приятелки, че имат актуална представа за теб и за проблемите ти. И за контекста на проблемите ти. Колкото и да звучи извратено – не е така. Така е само, колкото да оправдаят деспотизма си.
Разкарай я от живота си! Не майка ти, а другата в нея, защото тя ще ти го отнеме точно така, както ти го е дала. С най-добро чувство. Но когато си се родила, е било осъзнато, а сега "осъзнатото чувство, че правя най-доброто за детето си" е по навик.
"Да, мамо", като отговор на всеки въпрос, съвет и молба от майка ти, не е доказателство за обич. Понякога може и "Не, мамо". И светът няма да свърши от това.
Не забравяй, че няма родител на света, който да ти даде всичко, за да има какво да му връщаш, когато остарее и се затвори в себе си във всеки смисъл на думата. И родител не е този, който плаши децата си със самотна старост, ако те самите не обгрижват и дондуркат сегашната му самотна старост.
Аз ще бъда най-щастлив, ако децата ми не се задържат около мен, когато остарея, а имат свой живот, свои предизвикателства и свои пътища, по които да дават газ, пък дори и ако понякога претърпят по някое пътно-транспортно произшествие по тези пътища. Вероятно ще бъда и най-самотен. Но моята самота не е ангажимент на децата ми. Не е техен проблем и тяхна тежест. И мисля, че така трябва, защото знам, че аз винаги ще им бъда родител, но от един момент вече няма да бъда фактор в живота им. Поне не незаобиколим, сръдлив и деспотичен фактор.
Ако стане война или евакуация, родителите товарят децата си на камиони, поглеждат ги с поглед, с който никога не са ги гледали. В него има надежда, безмерна обич, страх и радост, че децата тръгват. Сами. Родителите остават. Да поемат удара, да задържат врага, да дадат преднина на децата си, да не допуснат опасността да достигне до тях.
Всъщност, мястото ни от един момент нататък е просто да останем заради тях, вместо да продължим с тях.
*"Всичко за майка ми" – заглавие на филм на Педро Алмодовар.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
