И стоя в станцията на метрото и наблюдавам лицата. Стари лица, млади лица. Всякакви лица.

Лицата изглеждат грозни, когато си странник – така казва Джим Морисън в една песен. Когато си чужд на едно място, лицата ти изглеждат грозни. Това го казвам не за себе си. Малко е сложно, но надявам се, ще се разбере.

Имам предвид, че преди и аз имах едно такова отчуждено и наранено отношение към хората – те бяха причината за страданията ми. Често е така, докато си млад. Другите хора са стена, в която се блъскаш. Откъснал си се от нежността на детството и хората ти се струват сиви, безсърдечни и опасни. Нищо хубаво не виждаш в тях – защото който не ти дава любов, той все едно ти отнема любов. Така е често младият човек – има чувството, че е в свят на отчуждени и безчувствени мумии, които нараняват нежното му сърце и погазват нежната му любов. И той по детински негодува срещу хората.

Много тъжно е, ако това омерзение от хората продължи цял живот. А то и без друго често става така. Има толкова много хора, които не приемат другите, тия вечни други хора, като братя и сестри, като малки и страдащи душички с измъчени тела и сърца – а като някакви страшилища и врагове.

Ох – викам си – първо разбери колко малък, смешен, тъжен, отчайващо глупав и нежен в душата си е всеки човек. И тогава ще престанеш да смяташ хората за сива и причиняваща болка стена! Всеки е гол под дрехите, човече – ще ми се да викна на омерзените от света. Всеки е наакан под гащите, човече – всеки е като мен и като теб! Президентът и царят и най-страшният бандит са наакани деца, те също, като мен и теб, плачат от безсилие и страх от смъртта нощем, човече - също като теб, като мен и като просяка, ей там на ъгъла до автобусната спирка…

Стоя и гледам лицата на метростанцията. Джим Морисън е бил млад – казвам си – и затова е виждал лицата грозни. Чувствал се е странник в тоя свят. Младият се чувства като странник.

С възрастта, ако имаш късмет, разбираш, че хората не са грозни и чужди, в чужд свят. Разбираш, че светът си е ваш – на всички наакани и уплашени деца-хора. И че хората са просто тъжни и уплашени. И си казваш: "Защо не взема да ги помилвам, че да се отпуснат?"

Тъжни и уплашени.

И ето, както си гледам – виждам. Слепец стои до линията, направена от изпъкнали нитове, която да предупреждава точно слепците да не преминават нататък. Защото нататък са линиите. Ток и смърт има нататък, ох, да. Но слепецът е и малко умопобъркан (каква сладка стара дума измъкнах) и затова си стои до предупредителната линия и вика: "Има ли някой тук? Има ли някой тук?"

- Има ли някой тук?

И потупва със стъпало по линията, но е уплашен, защото явно не може да определи дали наистина това е линията, която го дели от коловозите. Веднага си представих какво е да си в пълен мрак и да си напълно объркан. Стоиш и се питаш: "Преминах ли предупредителната линия или не?" И не смееш да мръднеш, за да не паднеш на релсите и да се опечеш на хилядите волтове.

- Има ли някой тук?

Вика бедният слепец и другите не смеят да се обадят. Защото той, както казах, е и малко нещо умопобъркан и хората се страхуват. А от какво се страхуват? Я да помисля! Мисля и ми се струва, че те се страхуват от това да не излязат от анонимността си. Просто не знаят какво да направят и ги е страх да не направят нещо, което изглежда глупаво и нелепо. А някои просто си стоят в анонимната безотговорност – полууплашени, полулениви – и не помръдват, защото така е по-удобно. Познато ми е това лениво и уплашено удобство. То може да се изкаже с ей тия думи: "Е сега пък... какво пък мога да направя пък аз?! Пък..."

Хм. Ако седна да обвинявам хората... Докъде ще стигна, ако взема само да обвинявам хората в бездейност и плаха нерешителност в доброто? Ще стигна до там, че да стана един вкиснат мърморко. Я да взема…

Я да взема да отида при слепеца и да го дръпна назад.

И отидох и дръпнах слепия човек назад и постоях при него. Казах му: "Спокойно, тук съм, ей сега ще дойде влакчето."

А той благо ми благодари.

И след това се качихме заедно. Аз седнах срещу него. Но откъде ще знае той, че съм срещу него. Пак си беше сам. И започна да говори. Разказваше за човешкия глас. За това, че нормалният глас хваща две октави. На най-талантливите – до три. Но под тия три октави и над тия три октави - това било Дар. Това над и под тия три октави се казва… – казваше той с вдъхновен глас – се казва целувка от Бога…О да, това е целувка от Бога!

Така казваше той и се усмихваше.

И на мен ми стана неудобно, защото се сетих, че той може би си мисли, че съм застанал прав над него и говори на мен. А аз бях на два метра от него и той все едно си говореше сам. И станах и пак отидох при него и го хванах за рамото. Тук съм – казах му. Но той само се усмихна – оказа се, че не говори на мен. Той говореше на всички. На другите. Той изнасяше лекция на всички други – за красотата на човешкия глас и за дарбата от Бога.

Ех, че хубаво, казах си. И пак го пипнах по рамото. А той трескаво опипа ръката ми и попита: "Кой е сега това?" И аз казах: "Свой, свой съм."

И така си беше. Той говореше за красотата, за целувката на Бога и така нататък. И аз бях свой.

А после той взе, че запя. И пееше невероятно чисто. И красиво някак. Красиво. Целунат от Бога – казах си и се засмях.

После и други се засмяха. 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.