Философия на спирката

Калин Терзийски
Снимка: Личен архив

Калин Терзийски

И стоя в станцията на метрото и наблюдавам лицата. Стари лица, млади лица. Всякакви лица.

Лицата изглеждат грозни, когато си странник – така казва Джим Морисън в една песен. Когато си чужд на едно място, лицата ти изглеждат грозни. Това го казвам не за себе си. Малко е сложно, но надявам се, ще се разбере.

Имам предвид, че преди и аз имах едно такова отчуждено и наранено отношение към хората – те бяха причината за страданията ми. Често е така, докато си млад. Другите хора са стена, в която се блъскаш. Откъснал си се от нежността на детството и хората ти се струват сиви, безсърдечни и опасни. Нищо хубаво не виждаш в тях – защото който не ти дава любов, той все едно ти отнема любов. Така е често младият човек – има чувството, че е в свят на отчуждени и безчувствени мумии, които нараняват нежното му сърце и погазват нежната му любов. И той по детински негодува срещу хората.

Много тъжно е, ако това омерзение от хората продължи цял живот. А то и без друго често става така. Има толкова много хора, които не приемат другите, тия вечни други хора, като братя и сестри, като малки и страдащи душички с измъчени тела и сърца – а като някакви страшилища и врагове.

Ох – викам си – първо разбери колко малък, смешен, тъжен, отчайващо глупав и нежен в душата си е всеки човек. И тогава ще престанеш да смяташ хората за сива и причиняваща болка стена! Всеки е гол под дрехите, човече – ще ми се да викна на омерзените от света. Всеки е наакан под гащите, човече – всеки е като мен и като теб! Президентът и царят и най-страшният бандит са наакани деца, те също, като мен и теб, плачат от безсилие и страх от смъртта нощем, човече - също като теб, като мен и като просяка, ей там на ъгъла до автобусната спирка…

Стоя и гледам лицата на метростанцията. Джим Морисън е бил млад – казвам си – и затова е виждал лицата грозни. Чувствал се е странник в тоя свят. Младият се чувства като странник.

С възрастта, ако имаш късмет, разбираш, че хората не са грозни и чужди, в чужд свят. Разбираш, че светът си е ваш – на всички наакани и уплашени деца-хора. И че хората са просто тъжни и уплашени. И си казваш: "Защо не взема да ги помилвам, че да се отпуснат?"

Тъжни и уплашени.

И ето, както си гледам – виждам. Слепец стои до линията, направена от изпъкнали нитове, която да предупреждава точно слепците да не преминават нататък. Защото нататък са линиите. Ток и смърт има нататък, ох, да. Но слепецът е и малко умопобъркан (каква сладка стара дума измъкнах) и затова си стои до предупредителната линия и вика: "Има ли някой тук? Има ли някой тук?"

- Има ли някой тук?

И потупва със стъпало по линията, но е уплашен, защото явно не може да определи дали наистина това е линията, която го дели от коловозите. Веднага си представих какво е да си в пълен мрак и да си напълно объркан. Стоиш и се питаш: "Преминах ли предупредителната линия или не?" И не смееш да мръднеш, за да не паднеш на релсите и да се опечеш на хилядите волтове.

- Има ли някой тук?

Вика бедният слепец и другите не смеят да се обадят. Защото той, както казах, е и малко нещо умопобъркан и хората се страхуват. А от какво се страхуват? Я да помисля! Мисля и ми се струва, че те се страхуват от това да не излязат от анонимността си. Просто не знаят какво да направят и ги е страх да не направят нещо, което изглежда глупаво и нелепо. А някои просто си стоят в анонимната безотговорност – полууплашени, полулениви – и не помръдват, защото така е по-удобно. Познато ми е това лениво и уплашено удобство. То може да се изкаже с ей тия думи: "Е сега пък... какво пък мога да направя пък аз?! Пък..."

Хм. Ако седна да обвинявам хората... Докъде ще стигна, ако взема само да обвинявам хората в бездейност и плаха нерешителност в доброто? Ще стигна до там, че да стана един вкиснат мърморко. Я да взема…

Я да взема да отида при слепеца и да го дръпна назад.

И отидох и дръпнах слепия човек назад и постоях при него. Казах му: "Спокойно, тук съм, ей сега ще дойде влакчето."

А той благо ми благодари.

И след това се качихме заедно. Аз седнах срещу него. Но откъде ще знае той, че съм срещу него. Пак си беше сам. И започна да говори. Разказваше за човешкия глас. За това, че нормалният глас хваща две октави. На най-талантливите – до три. Но под тия три октави и над тия три октави - това било Дар. Това над и под тия три октави се казва… – казваше той с вдъхновен глас – се казва целувка от Бога…О да, това е целувка от Бога!

Така казваше той и се усмихваше.

И на мен ми стана неудобно, защото се сетих, че той може би си мисли, че съм застанал прав над него и говори на мен. А аз бях на два метра от него и той все едно си говореше сам. И станах и пак отидох при него и го хванах за рамото. Тук съм – казах му. Но той само се усмихна – оказа се, че не говори на мен. Той говореше на всички. На другите. Той изнасяше лекция на всички други – за красотата на човешкия глас и за дарбата от Бога.

Ех, че хубаво, казах си. И пак го пипнах по рамото. А той трескаво опипа ръката ми и попита: "Кой е сега това?" И аз казах: "Свой, свой съм."

И така си беше. Той говореше за красотата, за целувката на Бога и така нататък. И аз бях свой.

А после той взе, че запя. И пееше невероятно чисто. И красиво някак. Красиво. Целунат от Бога – казах си и се засмях.

После и други се засмяха

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти