Всеки ден извеждаше кучето. Сутрин в осем. Преди работа. Живееше може би на най-красивото и удобно място. До морската градина. На входа ѝ имаше билборд "Варна – най-добрият град за живеене". Винаги минаваше по едни и същи алеи.
Отвеждаха го до познатото място. Близо до морето. Обичаше гласа му. Караше мислите му да плуват дълбоко. После тръгваше обратно. По пътя машинално спираше на едни и същи места. За толкова години и кучето му винаги припикаваше едни и същи дървета.
Познатата изтривалка. Още преди да посегне към дръжката на вратата, тя вече беше отворена. Подаваше ѝ кучето. Тя го измиваше бързо. Той долавяше мирисa на току-що изкъпано куче и направено кафе. Пълна кана. Сякаш имаха време да го изпият. Винаги бързаше да излезе за работа. В тази къща имаше време само за кучето.
Тя не бързаше. Въпреки че нямаха деца, жена му беше родена за домакиня. Ставаше преди него. Стоеше си вкъщи. Занимаваше се с нейните си работи. Зимни градини. Нещо да сготви. Всичко да си бъде на мястото. Всеки път на едно и също.
Телефонът му иззвъня. Той го погледна и пусна "заето". Знаеше кой е.
Жена му също го погледна така, сякаш и тя знае.
- Да те чакам ли за вечеря?
- Не. Отивам в командировка.
След работа пътува три часа. Помнеше онези месеци, когато нямаше още магистрала. Тогава пътят му беше с два часа повече.
За последната година го бе изминавал поне сто пъти. Напред-назад. Напред-назад. Поне веднъж в седмицата.
Днес всичко щеше да остане зад гърба му. Кучето. Къщата. Морето. Табелата с надпис: "Варна – най-добрият град за живеене".
Беше есен. Харесваше това време на годината. Въпреки постоянно падащите листа, градът ставаше някак по-спокоен и пречистен. Като ново начало. Варна се укротяваше по това време на годината. Не и той.
Зад гърба му останаха мирисът на кафе и табелката "Варна – най-добрият град за живеене."
Хвана телефона.
- Здравей, любов! Идвам!
- Какво?
- …Вече мога да говоря. Пътувам към теб, ти какво правиш?
- Спя още. Как се измъкна?
- Спиш? Извинявай, все забравям, нали по едно време ми звънна и помислих, че…
- Точно се бях прибрала. Цяла нощ съм пътувала. Спи ми се.
- Добре, любов. Скоро ще се видим. Наспи се. Имам нещо важно да ти казвам.
- Каза ли ѝ?
- Не.
- Ясно.
- Утре ще го направя. Обещавам! Пред теб. Искам да разбереш колко те обичам.
- Сигурен ли си?
- Нали това искаше… Там ли си…?
- Тук съм. Къде да съм?
- Чу ли какво ти казах?
- Чух.
- Виж, знам, че не ми вярваш, но този път наистина съм взел решение. Какво ще правиш днес? Искам да го отпразнуваме…
- Както обикновено имам много ангажименти. Първо съм на фризьор. После отивам да се видя с продуцента ми да обсъдим новите записи. Трябва да си купя нещо за довечера. Всичките ми дрехи са на химическо. Можеш ли да си представиш? Мъкна ги в колата от три седмици и все нямам време да ги оставя. В седем съм на грим. Така де. По-добре ела да ме вземеш към пет, за да не се наложи много да ме чакаш. Можем да вечеряме някъде след това. Утре имам участие в Димитровград…
Десет години по-късно новото куче препикаваше софийските улици. Втората му жена му го връчваше на вратата и питаше готово ли е кафето. Винаги беше готово. Той правеше пълна кана, но все нямаха време да го изпият заедно. Телефонът ѝ звънваше и той знаеше, че тя трябваше да тръгва. Фризьор. Маникюр. Шофьор. Участие в друг град. Ето и сега. Телефонът звъни. Той:
- Да не те събуждам.
- Пътувам.
- Кога се прибираш?
- Няма да успея да се прибера. Разходи кучето.
Едно и също.
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
