Една непланирана година

20.12.2019 14:03

Позволих си лукса 2019 да бъде една непланирана година. Нямах никакви цели. Никакви амбиции, нищо за постигане. Позволих ѝ да бъде като поток, който минава през мен, а аз да го усещам и следвам. Забавлявах се донякъде да отговарям с „Нищо“ на въпроса „Какво правиш сега?“. Често чувах „Блазе ти“. Не знаех, че толкова много хора тайно си мечтаят точно за това – да не правят нищо.

Разбира се, не е съвсем като да не правех нищо. Само не се съобразявах с цели, които да постигам. Правех някои от онези неща, за които винаги съм си казвала: „Някой ден, когато имам време, ще направя това и онова“. Но далеч не всичко. Оказа се, че голяма част от нещата, които съм си мислела, че ще правя, също са били илюзия или в графата: „Някой ден, когато имам много пари“. Този „някой ден“ още не съм го изживявала.

Позволих си да се събуждам, когато се почувствам будна, а не под напора на алармата на телефона. Позволих си да пия кафето си бавно и с наслада, докато общувам единствено със себе си. Да си приготвам закуската дълго и старателно, а след това да изляза на разходка. Да решавам какво ми се прави днес, без задължителния списък с отмятане на неотложни задачи.

Е, имах си месечен списък с разни задължения, но той не надвишаваше цифрата 16 и често не успявах да го изпълня целия. А доскоро само за един ден трябваше да отмятам по двайсетина спешни задачи.

През изминалата година имах време за най-важното – да осмисля какво ме е карало с такава упоритост да препускам в колелото на хамстера. Дори обичах да цитирам онези думи на Царицата от Алиса: „За да стоиш на едно място, трябва да тичаш много бързо, а за да се придвижиш напред, трябва да тичаш двойно по-бързо“.

Още от Авторите

Първите месеци беше много трудно да забавя темпото, признавам. Навикът да получавам някакво странно удоволствие от постулата „залудо работи, залудо не стой“ се оказа толкова силен, че когато реших да се отпусна и да следвам собствения си ритъм, започнах да изпитвам притеснение и вина. Динамиката се оказа пристрастяваща почти колкото цигарите. Знаеш, че ти вреди, обаче се появява „глад“. Притеснение. Чувство за безполезност. Собствените ми аспекти, свикнали на логиката на този масов начин на живот ми крещяха: „Вземи се в ръце, ще изпаднеш отвсякъде, не може така...“. Трябваше да се разболея от някакъв грип, който ме извади от строя почти за месец, за да привикна към вниманието, което дължа на себе си.

Два-три месеца бяха необходими, за да разсея мъглата и да разбера поне донякъде „Защо си причинявам това – да се чувствам безполезна и някак извън света, в който живея, ако не правя това, което съм свикнала да работя и с което ме свързват онези, които ме познават лично или чрез това, което създавам?“.

Бях ученичка, когато започнах да пиша за вестници и списания. Тоест, работех, но не за бог знае какви хонорари, а по-скоро защото вярвах, че в това има смисъл. Най-динамичните ми професионални години са свързани с непоклатима вяра, че правим готини и смислени неща, които едва ли не могат да доведат до ново Просвещение. Но това така или иначе е характерно за поколенията на прехода от една система в друга, от едно светоусещане в друго, от света на затворените граници към света на по-космополитния начин на живот. Общото ни вдъхновение беше твърде заразително, някак месианско и дори апостолско.

Един от най-силните кошмари, с които се сблъсках във вътрешния си свят, бе именно това – нямах идея какво бих могла да правя, ако не върша това, което съм свикнала. Стараех се да не следя и да не се влияя от общото настроение на хората от моята среда, които изразяваха своя бунт в социалните мрежи. Но така или иначе, не мога да не забележа, че през изминалата година те също изживяха своето разрушаване на илюзиите от типа „Каква я мислехме, каква стана“.

Не останах при това разочарование. Всеки ден си позволявах да се доверявам на вътрешния си ритъм. Ако се събудя в 5 сутринта, ставах тогава и посрещах изгрева – в по-топлите дни на хълма в любим парк. В по-студените – от моето малко балконче. Ако се събудя в 12 на обяд, пак добре. Имах някои задължения с график, но извън тях правех това, което ми се прави. Готвех си само онова, което ми се яде в момента, разхождах се, срещах се само с приятели, с които исках да се видя точно в този момент. Не отговарях на покани за събития, на които преди ходех по протоколни причини или защото „това са моите хора и няма как да не ги уважа“. Спрях да правя каквото и да било, което наистина не искам. Решавах дали го искам, след като си давах време да вляза във вътрешното си състояние на мир. Наблюдавах накъде ме води този ритъм.

Говорим си за...

Понякога не ме водеше никъде, но зануляваше всичко, с което някога съм свързвала собствената си самоличност. Понякога ме водеше на срещи с неочаквани хора, с които споделях неочаквани преживявания.

Постепенно се промениха и взаимоотношенията ми с така наречените „цели“. Забелязах, че няма никаква нужда те да са месиански. Дори и да са, това на практика няма никакво значение. Дълбоко в себе си, оказа се, не ги избирам по тази причина. Схванах, че ролята на целите, които си поставяме, е да привличат обстоятелствата и после да изчезват. Това, което остава, са изживяванията по пътя. Целта е просто фокус, който привлича обстоятелствата. Сама по себе си няма особено значение, когато я постигнеш. Била е само клин в скалата, благодарение на който се придвижваш към изживяване, което искаш.

Това дълбоко навлизане в собствения ми ритъм трансформира и притеснението „Какво ще правя, ако това, което съм била, повече не ме вдъхновява?“, и поколенческото ми разочарование „Каква я мислехме, каква стана“.

Астро прогноза за седмицата: проявете смелостта да отстоявате себе си
На фокус

Те изчезнаха от мен, когато разбрах, че избирам целите си само и единствено, защото имам нужда да изживея различни аспекти на самите себе си. А това вече е красиво. И няма нищо, от което да се страхуваш. В нищо не можеш да се провалиш. Защото единственото, за което сме тук, са изживяванията. Каквито и да са те.

Такъв беше дарът на моята лична 2019.