Една клошарска история

Калин Терзийски
Снимка: Личен архив

Калин Терзийски

Една сутрин излизах от вкъщи. От дома си в Младост Полигона.

Невзрачно място. Бивш военен квартал. Живея там и се опитвам да облагородявам средата с картини и портрети на писатели, които свалям от интернет и разпечатвам на разноцветни ярки картони.

Рембо стои до Йовков, Борис Виан стои до Гинзбърг, а те всичките – до Елин Пелин и Дюма.

Мразя да е безнадеждно около мен. А в един бивш военен квартал е лесно да изглежда безнадеждно. Само трябва да се вгледаш в окапалите мазилки, подобни на кожи на прокажени и безнадеждното идва.

Та излизах от входа. И кой да видя? Моят приятел - клошарят Площи.

Площи идва от славната му фамилия - Площаков. Син на последния командир на подводница в България. Подводницата отдавна я няма. Синът на подводничаря спи, където намери. Където завари. Където...

- Какво правиш тука, бе Площи, в моя жалък вход? – попитах го аз и вече знаех какво прави той. Бях му дал преди месеци ключ – да си прибира в мазето ми клошарските скъпоценности.

- Ами, тука... - измънка Площи – тая нощ трябваше да спя някъде, пък нямаше къде... а то навънка е много студ. Бахар, бе братче. Не е за навън. И аз тук, в мазето, ама идеално се спи, да ти кажа.

Помислих за не повече от миг – мазето ми беше голямо колкото малка тоалетна. Много малка. И в него просто не валеше сняг. Температурата беше колкото навън. Или с един градус по-висока.

- Добре. Спи тук, ама... - казах аз на Площи, но не знаех какво друго да му кажа. Беше ме много срам от това, че аз имам къде да спя, а той не. Но моята мила жена работи в лудница и всеки ден е сред клошари. Един ден ми каза: "Моля те, нека му помагаме, ама да не го взимаме вкъщи. Поне вкъщи да не съм сред клошарите и пропадналите хора."

И аз разбирах и нея. Чувствах се някак притиснат.

Но мина една седмица и аз се преместихме да живеем в Банкя. В къщата на родителите ми. Тогава ми хрумна, че там има чудесен сутерен, който вярно - има прозорчета, през които се виждат само краката на хората отвън, но си е убежище. Прилично и уютно. Стига някой да внесе в него уют. Дивани, хладилник, радио и масичка. Пристанище за прокудени души.

И викнах Площи да живее при нас. В тоя сутерен. И той заживя. Каза една сутрин: “Ей, родих се.” Наистина, след седмиците прекарани в катакомбите на мазето, в това светло и чисто място, със сигурност му беше добре.

Но като вземеш при себе си един човек... Като започнеш да отглеждаш роза... Като започнеш да опитомяваш лисица... Сещате се – Екзюпери... Та като започнеш, трябва да караш до край.

И ние започнахме да готвим на Площи. И да му даваме по някой лев. И да му купуваме основните неща, необходими, за да захапеш живота и да заживееш сравнително прилично - четка за зъби, дезодорант, обувки (мои стари), печка, часовник за стената.

А после намерихме и работа на Площи. Той започна да се чувства малко неудобно така  - с дом и храна, но без самочувствие. Тоест – без работа. Тези две думи май са синоними. Или поне би трябвало да са. Та – намерихме му работа. В мебелния цех на брат ми. Да попочиства това-онова. Проста обща работа.

И ето. Стоя тази сутрин и питам Площи: “Как е? Как е бачкането, как e това-онова?”

А Площи направи една такава – много българска физиономия. И каза следното: “Абе оня, брат ти, не знам, ама аз цял ден там, работа това-онова и той – накрая - само десет лева. А аз съм работил цял ден! Ооо, от утре – кафенцето, цигарката – и само като ме повикат, тогава ще премета! Няма да блъскам аз! Да не съм луд?”

И аз постоях и се замислих... Какво ли трябва да е моето отношение в момента? Да се разгневя, задето Площи е неблагодарен? Или да се зарадвам на неговия разумен и трезв взискателен поглед. Той просто искаше да получава повече пари, както всеки в пазарната икономика, в пазарното общество.

Доста ще мисля по този морален казус.

След това казах на Площи: “Виж какво, приятелю! Първо работи, колкото се очаква от тебе и така, че да си спечелиш парите... пък и да си създадеш добро име. Пък после ставай гявол и искай повече пари... А да бойкотираш работата още от втория ден? Просто недей! Прекалено българско е!

И се разделихме. А аз силно се надявах да ме е разбрал добре.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти