Спомняте ли си модата на очертаните с кафяв молив устни, ярко сините сенки на очите или поне дебела линия бял молив на клепача и “диско въшките” в косата?
Ако да, честито, вероятността да сме набори е почти толкова голяма, колкото неудобството, което изпитваме, гледайки старите си снимки от гимназията.
Никога, никога не съм изпитвала меланхолия или още по-малкото желание да се върна в онези безобразни години на пубертетска драма, когато нямаш идея как да контролираш тялото, хормоните и още по-малко характера си. Колкото пъти се обърна назад в мислите си към този период, си казвам “боже, добре, че приключи!”.
Все още не съм срещнала човек, който да е изглеждал или да се е държал по-добре в гимназиалните си години, отколкото сега.
И трябва да ви кажа, че когато говорим как сегашното “младо поколение” било такова и онакова (задължително с осъдителен тон от наша страна), то нека си припомним за поне половината глупости, които сме правили на техните години и да замълчим завинаги.
Сегашните тийнейджъри имат своите недостатъци, а на моменти изглеждат и се държат покъртително, но това е съвсем типично и нормално за всяка една нова “реколта” човеци.
Фактът обаче е, че те са в пъти по-адекватни от нас на техните години, най-малкото заради всичката информация, до която имат достъп (благодарим ти, Интернет).
Като си спомня, например, колко много пушихме в училище, ми става лошо. Преди да започнат часовете – поне една цигара, във всяко междучасие още една, в голямото поне две, след училище пак, после привечер като излезеш навън отново и една кутия цигари не те оправя за два дена. И това се случва между 8 и 12 клас!!!
Разбира се, тогава си мислехме, че никой нищо не може да ни каже и ние сме достатъчно големи, знаещи, можещи, искащи и нахални, че да си правим каквото пожелаем. Даже бяхме готови да спорим и да се тръшкаме до смърт, че имаме право на лоши навици.
Отделно на цигарите беше наливането с алкохол на спорадични домашни партита (какъв кеф родителите да те оставят за една-две вечери сам в апартамента!), а ако подобни домашни купони липсват, то и градинките около училището вършат работа, както и задимени, малки кафенета, където персоналът никога няма да ти поиска лична карта, а с удоволствие ще ти сервира алкохол със съмнителен произход.
На върха на всичко това бяха уникалните, да не кажа скандални, разкрасителни приумици на нас, гордите пъпчиви тийнейджърки. То не беше плескане с каква ли не евтина козметика, експерименти с цветовете спирала за мигли и постигане на съответния клоунски вид (с който обаче много се гордеехме!), лепене на изкуствени нокти с канаколит (как не са ни опадали ноктите, не знам) и гладенето на коса с ютия, защото кой ли ти има лукса да ходи на фризьор редовно, а преси за изправяне още не бяха популярни.
Спомням си и “детските” дискотеки, където беше особено тренди да танцуваш на бара, дънките ти да са поне педя под пъпа, а прашките ти (защото, разбира се, че няма да носиш нормални гащи) да се виждат.
Може би мнозина ще отрекат да са правили такива неща, но повечето от нас си знаем истината и с ужас си мислим какво ще правим, ако децата ни решат да повторят и половината от нашите пубертетски глупости.
Колкото и да е учудващо обаче пораснахме като доста сносни възрастни, а навиците ни постепенно се измениха към далеч по-щадящи здравето и ума такива.
Истината е, че човешката душа е така създадена, да не може да приеме или разбере нещо, докато лично не се докосне до него. Така че тези тийнейджърски своеобразни “бунтове” са ни били нужни, за да можем да изградим по-добре себе си. Да се изведем сами от хаоса, който сме създали съвсем умишлено.
И все пак си мисля, че всяко следващо поколение е по-добро от предишното, най-малкото защото такъв е редът на живота – винаги да надграждаме и “новото” да е по-успешно от “старото”, защото има лукса да стъпи на по-солидна и тествана основна.
Така че следващия път, когато погледнем осъдително към шумната банда тийнейджъри, които изглеждат толкова неодобрително в очите ни и са прекалено шумни за ушите ни, нека си спомним какви сме били ние само допреди няколко години. И няма нужда да се притесняваме за децата, те са съвсем добре. От нас се иска само да ги обичаме и да им се доверяваме повече. Бъдещето е в тях.
