Благотворителност свръх силите

Калин Терзийски
Снимка: Личен архив

Калин Терзийски

Вчера ми се обади едно момиче.

Представи се като репортерка от голяма телевизия, аз я поздравих и заговорихме. И тя ми заразказва за какво ме търси. Имало една учителка по физическо, която била израснала в дом за деца без родители, имала много тежко детство, била преживяла страшни и тежки преживелици. И сега тя искала да ѝ се намери писател. Който да напише нейната история. И от това да се получи книга. И с печалбите от тази книга да се помогне на дете, което има също затруднения. Но има талант в спорта. Да му се помогне да се развива.

Чудесно – казах аз.

Но…

И казах на момичето-журналистка: Мога ли и аз да ви кажа няколко думи? Няколко думи, които казвам в такива случаи и смятам за много важни! И много държа да бъдат чути и ако може – възприети. И ако може – разпространени. И ако може – да намерят малко място в съзнанието на хората. Заради които ги казвам. Може ли?

И момичето каза: Може.

И аз казах: Вижте, любезна госпожице. Значи…Това, че искате да помогнете на тази жена е чудесно. И нейното намерение е чудесно. Но…Тук има нещо много важно. Една много важна и основна двусмислица. Една твърде грешна представа. Която аз страшно искам да разруша. Чуйте ме сега!

Една книга, една сериозна книга (а аз съм ужасяващо силно убеден, че несериозни – в смисъл – тъпи и посредствени – книги въобще не бива да се пишат!)…та една сериозна книга се пише…

И аз повиших тон, за да се усети сериозността ми. Бях сериозен като инфаркт: Една сериозна истинска книга се пише за една година!

Една година!

И продължих: И в това време не се прави нищо друго. Човекът, който прави това, не бива, ако иска да направи книгата добра, да се занимава с други неща! Не работи като адвокат или стругар, не продава картофи, не прави бизнес с алкохол с Венецуела! Разбирате ли? Прави само това! Пише!

Защото писаните между другото книги са именно това, което прави културата ни да изглежда направена между другото и оценена като нещо направено между другото!

Книга, добра книга, не се прави ей така – за ден, два, месец или два! Не, мило момиче! Не!

И това, че ти, мило момиче (бях преминал най-безцеремонно на ти, и не се притеснявах от това, защото когато говориш важни неща етикетът не е необходим) и това, че ти въобще не разбираш това…е проблем! Ужасен проблем!

Това, че едно съвременно българско момиче, една млада жена, занимаваща се със словото, една журналистка, смята, че написването на роман е нещо, което може да се направи ей така – между другото – е много голям проблем!

Ама – каза наперено и дори сърдито момичето – аз не казвам това! Аз не смятам, че да се напише роман е нещо между другото!

Е, добре – започнах да се ядосвам аз. - Значи ти, мила, смяташ, че има човек, който е готов да зареже за една година всичко друго, с което се занимава, за да напише книга, която да отиде да помогне…

И тук се поспрях.

Изпитвах такова безсилие, че просто се задушавах. 

Ами да – момичето ми предлагаше по най-наивен и детски, невинен и ужасяващ за мен начин – да стана герой и мъченик. Една година да погладувам за добро.

Чуй, мило дете…- продължих аз, преглъщайки от мъка, измъчен и с биещо в гърлото сърце – Чуй сега! Как си представяш тая работа?! Примерно аз се съгласявам. И пиша една година тая книга. А в това време кой ме издържа? Кой храни мен и семейството ми?

Ти някак си живееш, мое дете, с представата, че писателите са просто… ей така – идиоти, странни и откачени, които много обичат да пишат разни неща?!

За пауните – мислиш ти - е характерно, че само перят опашки, а за писателите – че непрекъснато нещо си дращят. Нали така? Пишат си, за да си доставят неразбираемо за другите удоволствие. Или не! Просто това е част от оперението им. Пишат, както другите ядат пици. Част от ролята? От характера? Така, нали?

А писателите, най-вероятно мислиш ти (или въобще не мислиш) – ги храни държавата или някаква неведома майка природа, хранителка на писателите? Те ей така си пишат, без проблеми, само чакат нещо да падне за писане – и те като невиждали – хвърлят се и пишат?

Като гълъби на площад. Чакат малки момичета да им наръсят теми – та те да се втурнат да кълват. Тоест, извини ме, да пишат?! Такава представа цари в твоята глава, нали мила?

Сигурно.

Но тя е грешна представа, мило дете! – въздъхнах аз и продължих:

- Чуй ме! Писателите работят като миньори в уранова мина. Смъртоносно. Имам предвид - сериозните писатели. Те работят така, че не издържат дълго. Разбираш ли? И странно – те, подобно на другите хора, го правят, за да си изкарат прехраната. Или поне така би трябвало де бъде. Вярно – има и писатели паразити, храненици на жените си или на някакви скапани държавни хранилки. Но истинските писатели не са така! Те си изкарват прехраната честно. С труда си!

Но момичето просто сопнато ми каза: Ама ако не щете – защо ме занимавате?! Да разбирам ли, че отказвате?

И в гласа му имаше едни такива ултимативни нотки, че аз изтръпнах. Беше това, от което се страхувах. Значи нещата стояха така: Или се съгласявах да работя една година, в която да нямам ни стотинка, защото трябва да зарежа другите си работи, или влизах в категорията на егоистичните мръсници.

Гърлото ми се сви. И казах през свитото си гърло на момичето:

Мило момиче, та нали ако българите (и хората въобще) не ценят труда на писателите, ако не ценят никак труда на хората на духа, ако не ценят културата и нейните създатели…

И смятат, че тези създатели могат да правят нещата просто ей така – когато някой реши да ги накара, по свое усмотрение…

Та нали тогава всичко това – романите, писането, културата, изкуствата, словото…

Ще девалвират, ще се обезценят, ще станат играчка, дъвка, която се ползва между другото…

И тогава, един ден, ние ще ходим по булеварди, наречени на мутри и фолк певци, а не на писатели и поети!

И разбирах, че не съм съвсем прав. И в същото време съм съвсем прав.

Някой изискваше от мене такова благородство: да жертвам една година от живота си. За човек, когото не познавам. И го искаше ей така – между другото.

И си казвах: Та нима не може всеки да поиска по една година от живота ми?

А после се сетих - та нима не го правят стотици хора? Журналисти, активисти, организатори и дейци, занимаващи се с разни каузи (от които всъщност изкарват парите си). Които искат от мен да направя куп неща, воден само от благородство, без пари, просто за добро. Те искат, без да мислят как аз ще живея живота си след това. Искат да направят добро, без самите те да правят нищо. Очаквайки аз да направя всичко. А те да се почувстват, задето са изискали от мен да направя това добро дело, като добродетелни. И да получат заплатите си за свършената работа. Хм.

Но ако им откажа - да бъда приет за лош.

Сложно. И гадно.

Помислих си така: Писатели, които са длъжни да бъдат благородни. Просто защото са се "прецакали" да станат писатели.

Попитах момичето: Ама, мила, защо не напишеш ти тая книга?

А тя вече съвсем сопнато каза: Ама аз не съм писател!

Аз продължих: Защо ти не дадеш една година от своя живот? Нали е за добро?

Ама аз не съм писател! Ако бях писател, щях да го направя. Ама не съм писател. Мислех ви за добър човек – тросна се момичето и ми затвори телефона.

Останах с отворена уста. Изпълнен с безсилие. Помислих си: Ако всеки ден някой ми се обажда с предложение да работя цял живот за измислената от него кауза – аз колко живота трябва да имам? И дали всеки би се съгласил да даде живота си за всяко измислено от друг добро?

Или само писателите са длъжни да правят това? Под писатели сега разбирам – хората на духа. Хората на духа са длъжни. А другите – не. Другите са длъжни просто да си орат нивичките и да мрънкат колко трудно се оцелява. Но хората на духа трябва да са благородни. Да се жертват – животи, време, години, труд – всичко. Защото сами са си виновни – кой ги е карал да се правят на хора на духа?

Стана ми тъжно, безсилно, жалко. И все пак си казах: Господи, прости ми. Аз наистина искам да съм добър.

Но как може да е добър човек, обграден от хиляди хора, които хищно искат от него да прави невъзможни добрини? А ако не ги направи – да го смятат за лош?

Прости ми, Господи.

Толкова за благотворителността за днес.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfocompany.bg.

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Какъв подарък бихте искали за Коледа?

Абонамент